— Когато го заловим, искам го жив! — изръмжа Ибрахим.
— Първо трябва да го подмамим навън, господарю. Ако султанът беше тук, можехме да накараме шаха да се покаже и най-сетне да сложим край на неговото нахалство. Ако е възможно да изпратим писмо до Господаря на живота…
— Не! Заклех се, че ще му занеса главата на шаха! Трябва ли да се втурна обратно към него и да го моля да ми помогне?
— Тогава може би има друг начин.
— Друг начин ли, Рустем?
— Цялата империя знае колко много ти вярва и те цени султанът. Може би трябва да накараш и шахът да види това. Трябва да му докажеш, че разполагаш с достатъчно власт да сключиш един мирен договор.
— Как?
Рустем бавно примигна.
— Трябва отново да му отправиш същото предложение, господарю. Само че този път се подпиши като султан.
Ибрахим го загледа втренчено. Умът ли си беше загубил този човек? Разбираше ли какво му предлага? Само че Рустем бе всичко друго, но не и луд. Беше сметало. Предлагаше му логично разрешение на проблема.
— Невъзможно е.
— Ще работи за целите ни. Какво друго бихме могли да направим, господарю? Освен, може би, да продължим да го преследваме из планините до края на лятото, а после да се върнем у дома само с малко персийска коприна като плячка.
— Мога да направя всичко друго, Рустем, но не и да си присвоя титлата султан.
— Кой ще знае, че си го сторил, когато го накараме да напусне леговището си? Ще погребеш документа заедно с шаха.
Може би беше прав, помисли си Ибрахим. От какво толкова се страхуваше? Сюлейман му беше поверил управлението на Дивана, ръководството на армиите. Той беше султан във всяко друго отношение, освен по име. Ако Сюлейман не бе желал Ибрахим да налага властта му, защо тогава му беше поверил толкова власт?
— Не мога — рече.
— Няма друг начин, господарю. Той ми кача, че ако султанът не дойде, ще ни види отново в Табриз следващата пролет.
Ибрахим затвори очи. Какво щеше да каже на Сюлейман, ако още веднъж се върнеше без победа? Австрийците го бяха унижили при Гюнц, сега пък шахът го разиграваше и му се присмиваше от планините. Беше безсилен да изпълни клетвата си. А докато азиатската граница не бъдеше подсигурена, не можеха да поведат армиите срещу император Карл в Европа. Съдбата му бе при Виена, не тук. Именно Виена щеше най-сетне да гравира името му до името на Александър в книгата на историята.
Погледна към Рустем, който го наблюдаваше безстрастно.
— Донеси перо и пергамент — нареди той.
„До Тамасп, шах на Персия, поздрави и пожелания за добро здраве. Нека просперитетът и славата бележат твоите дни. В резултат на устни сведения бяхме уведомени за желанието ти да сключим мир, по волята на Онзи, пред чиято висша небесна воля винаги ще се прекланяме! Ние също нямаме желание да се бием с нашите братя по вяра. Затова те осведомяваме, че ако ни предадеш Светия град Багдад и всички територии, завладени от теб, ще ти оставим Табриз и земите, известни като Азербайджан, стига да ни плащаш годишен данък от хиляда златни дуката. Конят ми е оседлан и готов да тръгне и да ме отведе на среща с теб по всяко време на деня и нощта, за да сключим нашия мир.
Написано в деветстотин четиридесет и първа година от хеджира.
56.
Сераскер султан
Рустем дръпна поводите на коня си и спря на билото, гледащо към османския лагер. Пушекът от сутрешните огньове още се точеше към небето и закриваше като с воал далечната панорама на планините. Рустем ясно виждаше голямата червена шатра на великия везир, шестте конски опашки на копието му леко се развяваха.
Сераскер султан!
Рустем се обърна и препусна на север. Спря коня си зад първия хребет, обърна го и препусна на запад. Когато не се върнеше, Ибрахим щеше да си помисли, че хората на шаха са го убили. А когато окончателно го отпишеше от света на живите, Рустем вече щеше да е в Стамбул.
Ибрахим, глупак такъв… Сераскер султан!
Топкапъ сарай
Сюлейман смачка писмото. Лицето му бе изкривено от мъка.
Пашите, мюфтиите и генералите, които го обграждаха при това заседание на Дивана, мълчаха. Всеки от тях в някаква степен бе изпълнен с чувство на триумф, но никой не си позволяваше да го прояви. Най-накрая Ибрахим бе прекрачил всякакви граници! Суетният грък бе подписал собствената си смъртна присъда!