Рустем паша стоеше в средата на голямата зала и чакаше своя ред, за да заговори. Безукорният анонимен Рустем, помисли си Сюлейман. Сега от него не се разнасяше миризма на парфюм. Вонеше на конска пот, а в гънките по лицето му чернееше втвърдена прах. Твърдеше, че е яздил три седмици от границата с Азербайджан до Стамбул, за да донесе своята новина.
Сюлейман би предпочел конят на Рустем да се беше спънал и да бе пречупил врата на ездача си.
— Написал си това под негова диктовка — попита той накрая.
— Да, велики господарю. Нареди ми да го отнеса на шах Тамасп.
Сюлейман преглътна мъчително, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Би простил всичко на Ибрахим, но не и това! Ако Рустем му беше връчил уличаващото писмо на четири очи, може би би намерил някакво оправдание за стария си приятел. Но дефтердарят се беше появил по средата на заседанието на Дивана и му беше представил доказателство за измяна, която той не би могъл да толерира пред очите на толкова хора. Как бе могъл да го направи?
— Някой видя ли те да тръгваш насам, дефтердар Рустем?
— Не, господарю. Ибрахим мисли, че яздя сам из владенията на шаха. Но аз съм наясно с дълга си. Не бих могъл да допусна подобно предателство да остане ненаказано.
Нещастен дребен червей, помисли си Сюлейман. Как смееше да говори пред султана за предателство! Ибрахим му беше служил честно повече от четвърт век — като приятел, сераскер на армията и велик везир. Откъде знаеше този мизерник какво точно е накарало Ибрахим да напише писмото? Откъде можеше да е толкова сигурен?
— Султанът ти е много задължен, дефтердар Рустем — насили се да каже с официален тон той. Отново се загледа в смачкания лист в ръката си. — Как върви кампанията срещу шаха?
— Зле, господарю. След Табриз Ибрахим паша преследва хората на шаха из планините, но единственото, което до този момент сме зървали от тях, е опашките на конете им, когато еретиците бягат от някоя схватка. Генералите му настояват армията да потегли към Багдад, но той пренебрегва съветите им. Твърди, че единствен той е способен да постигне победа. Казва, че винаги е било така.
В залата се чу едва доловима въздишка. Как се осмеляваше Рустем да повтаря подобни неща, чудеше се Сюлейман. Изреждаше клевети, сякаш бяха цифри от годишен баланс. Какво щеше да е следващото нещо, казано от Ибрахим? Дали щеше да си присвои заслугата за завладяването на Родос, Будапеща и Мохач?
— Какво е настроението сред армията?
— Лошо, господарю. Всички настояват да отидеш при тях. Еничарите искат ти да ги поведеш към победата. Опасяват се, че Ибрахим ще ги отведе по-навътре в планините, към пълно бедствие.
Сюлейман вдиша поглед нагоре, към прашинките, танцуващи в сноповете слънчева светлина, сипещи се от високите прозорци. Път от прах. Пътят, по който минаваше репутацията на всеки един човек.
Знаеше, че зад гърба му се намира високият решетъчен прозорец, който сееше страх сред членовете на Дивана. Тази сутрин зад завесата не седеше никой, никой не наблюдаваше този позор. Но с цялото си сърце Сюлейман копнееше да е там, за да види как някой друг ще вземе ужасното решение, което му предстоеше.
57.
Ески сарай
Светлината от свещите падаше на вълни върху покритите с плочки стени и се отразяваше в медните кандила, висящи от сводестите тавани. Сюлейман свали тюрбана и прокара длан по гладката кожа на скалпа си, към единствения кичур коса в задната част на тила му, наследство от войнствените му предци. Затвори очи. Днес усещаше тежестта на плещите си по-силно от всеки друг път през всичките петнадесет години, откакто бе приел мантията на Осман. Отпусна се върху дивана и зачака.
— Господарю.
Тя отвори кадифената завеса, влезе безшумно вътре и коленичи в краката му. Върху устните й липсваше обичайната усмивка, с която го посрещаше. Наведе глава, за да целуне ръката му, после допря дланта му до страната си.
— Знаела си?
— Да, господарю.
— Как си разбрала?
— Говори се, господарю.
— Хората винаги говорят.
— Когато излязох иззад завесата и видях лицето ти, разбрах, че този път слуховете са верни.
Той я погали по главата и лицето му придоби нежно изражение.
— Какво да правя?
— Може ли да видя писмото, господарю? — прошепна тя.
Той протегна напред лявата си ръка, разтвори свитите си в юмрук пръсти. Писмото не бе напускало дланта му от мига, в който Рустем се бе появил пред Дивана.