Хурем разгъна смачкания на топка лист. Едва се четеше. Гънките бяха извънредно много, а потта от дланта на Сюлейман бе размазала мастилото. Но тя все пак успя да разбере, че е предложение за мир. И подписът се виждаше ясно.
— Сераскер султан.
О, Рустем, помисли си Хурем. Аббас беше направил чудесен избор. Дефтердарят притежаваше рядък интригантски талант!
— Моли за мир — отбеляза тя.
— Истинска лудост — прошепна дрезгаво Сюлейман. — Какъв дявол му е влязъл в главата, че да предприеме подобни действия?
— Може ли да се има доверие на този дефтердар Рустем?
— Каква полза може да има той от подобна лъжа? Още повече, че лъжа няма. Всичко се вижда, написано е под собствения ми печат. „Сераскер султан“. Султан! Няма обстоятелство, нито провокация, в резултат на която, който и да е друг, освен мен да се нарече султан! Подобна постъпка е равносилна на бунт. Ибрахим го знае.
— Той ти е приятел, Сюлейман. Толкова често си ми говорил за него…
— Да, приятел ми е. Дори нещо повече от приятел! И това прави всичко това още по-непростимо!
— Не действай прибързано, господарю.
— Хурем… ти може би си единствената днес, която говори в негова защита. Изведнъж се появиха толкова много негови врагове, за които изобщо не съм подозирал. Изпълзяха от всички пукнатини на двореца, за да го оплюят и заклеймят!
Да, разбира се, че щеше да го защитава, помисли си Хурем. А докато главата му гниеше в някоя ниша на Портата на блаженството, султанът щеше да си спомни, че е била приятелка на любимия му Ибрахим. Ако тя се превърнеше в инструмент на Ибрахимовата смърт, Сюлейман щеше да я намрази. Сега само времето можеше да работи в полза на великия везир.
— Трябва да отидеш при него — прошепна му тя.
Той бавно кимна.
— Колкото по-дълго отлагам, толкова по-голяма ще става заплахата.
Нищо не мога да направя. И въпреки всичко, не мога да го нараня, малка роксолана. Ще бъде като да отрежа къс от собственото си сърце.
— Може и да не се наложи. Господарю, ако той наистина е твой приятел, трябва да може да се намери извинение за постъпката му.
Той дръпна писмото от ръцете й.
— Няма начин! Какво оправдание може да има? — Султанът скочи на крака и бързо отиде до свещта, горяща върху сребърния пиедестал до вратата. Приближи листа до пламъка.
— Ще го обвиниш ли, като се позовеш на писмото? — попита Хурем.
— И да го слушам как отрича? Той сам ще ми каже за позорното си послание, когато пристигна в лагера му. Ако наистина е мой приятел, няма да се опита да скрие това от мен. — Остави горящия пергамент да се изплъзне от пръстите му и да падне на пода. Загаси пламъците с подметката на кожения си ботуш.
Отново се отпусна тежко върху дивана.
— Ибрахим…!
Хурем се надигна и седна до него. Притегли главата му към гърдите си и почувства как тихо ридае в обятията й.
— Хурем — прошепна Сюлейман, — какво щях да правя без теб?
— Ш-ш-ш-т — промълви тя и погали слепоочието му с пръсти, отвратена от слабостта му повече от всякога.
58.
Беше един от последните горещи дни на август — онези дни от годината, когато само бедните оставаха в огнената пещ на града. Сюлейман се беше върнал наскоро от Адрианопол, където се бе оттеглил заедно с Дивана и харема си — за летния лов и за да избяга от горещините. Моментът не беше подходящ за начало на военна кампания, зимата беше прекалено близо, мислеше си той. Перспективата за дългата езда през целия Анадол го депресираше. Но нямаше избор. Трябваше да се присъедини към армията си, и то бързо.
Прекоси Босфора с триста души аскер и ескадрон от спахии и препусна към Юскудар, после пое на изток, към огромните обгорени плата на Анадола и азиатските планини.
Знаеше, че ще мине месец, преди да е стигнал. Месец, изпълнен с давеща прах, болки по всички мускули и езда, езда, езда.
Султан сераскер!
Вървеше по стъпките на Александър, през маслинови и смокинови горички, през полета с памук и пшеница. Минаха през Коня, където предците му, селджукските турци, бяха отседнали за кратко навремето и където той самият спря, за да отдаде почит на Мевлана Тюрбеси, гробът на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден.
От Коня потеглиха през изсъхналите степи, напечени от пустинното слънце. Единствената им компания бяха самотните черни палатки на номадите и напечените каменни стени на кервансараите, които предлагаха отдих за камилските кервани от Самарканд и Медина.