Преминаха през Едеса, рожденото място на Авраам, където старците седяха в сенките на крепостните стени и хвърляха зърна леблебия в едно езеро със свещени риби. Оттам поеха към обширните голи планини, в които горещите пустинни ветрове не можеха да проникнат. Въздухът изведнъж стана по-прохладен, а кафявата степ отстъпи място на голи скали и потоци, чиято ледена вода сякаш прерязваше кожата като бръснач. Времето се сменяше рязко и неочаквано, вятърът брулеше мъжете и конете, шибаше ги като камшик. Тук можеха да оцелеят единствено козите, овцете и кюрдите.
И шахът, помисли си Сюлейман.
Яздеха по дванайсет часа на ден и спираха само когато конете бяха изтощени до крайност и не можеха да продължат, когато от муцуните и хълбоците им капеше пяна, а очите им ставаха розови и разширени от умора и жажда. И въпреки всичко стигнаха Азербайджан едва по късна есен.
Съгледвачите препускаха напред, опитвайки се да намерят лагера и да предупредят Ибрахим да се приготви за височайшето посещение. Седмица по-късно наближиха един хребет и забелязаха пушека над долината. Долу се разстилаше османлийският лагер.
На Сюлейман му идеше да се хвърли на земята и да заридае от облекчение. Умората се беше настанила в костите му, беше се превърнала в част от него, подобно на мръсотията, полепнала по кожата му. Но не можеше да си позволи да покаже никаква слабост пред лейтенантите си, а още по-малко — пред еничарите. Той се изправи на седлото и смушка коня надолу по хълма.
Палатките бяха опънати в дълга, ясно очертани редици, групирани според дивизии и полкове. На равни интервали се виждаха изкопани ями — за човешки отпадъци. Конете бяха прибрани зад огради, обсадните машини, топовете и продоволствените каруци бяха стриктно подредени.
Лагерът беше притихнал — кавгите, хазартът и пиенето не се допускаха. Но когато войниците разпознаха султанския пряпорец със седемте конски опашки, прикачени към него, и видяха високата брадата фигура върху белия кон, облечена в зелена роба и със снежнобял тюрбан на главата, нададоха радостни възгласи.
Новината се разнесе бързо. Сюлейман се връщаше, за да ги поведе отново! Победата щеше да е сигурна!
Султанът спря коня си пред червената копринена шатра, до която стърчеше копието с шест конски опашки, Ибрахим излезе отвътре и се сведе в церемониални поклони, удряйки чело в земята.
— Господарю — каза той.
Къде беше изчезнала момчешката усмивка? Къде беше младият мъж, който се втурваше да го посрещне с прегръдка след дълга раздяла? Лицето на великия везир беше мрачно.
— При теб ли е главата на шаха? — попита го Сюлейман.
Ибрахим дълго мълча, преди да отговори.
— Още не, господарю.
— В такъв случай ще се оттеглим към Багдад. Сега султанът ще води армията си.
— Добре е, че си тук, господарю.
— Така ли, Ибрахим?
— Единственото, което ме притеснява, е причината, която те е накарала да дойдеш. Вече нямаш ли доверие на своя сераскер?
— Мястото, на един султан е начело на армията му, както ти неведнъж ми повтаряше.
— Това ли е единствената причина, господарю?
Седяха по турски върху дебелия килим в шатрата на Сюлейман. Въглените в медния мангал припламваха при всеки внезапен повей. Един кон наблизо потропна с копита и изпръхтя.
Сюлейман беше уморен. Пътуването беше изпило силите му. Очите му бяха подути от недоспиване, едва успяваше да мисли. И му беше студено. Отдавна не беше усещал подобен студ. Загърна се още по-плътно в хермелиновата наметка.
— Като Защитник на вярата съм задължен да пазя Багдад, а не да допускам армията ми да гони фантоми из пущинаците.
— Щом победим шаха, Багдад ще е наш.
Сюлейман напрегнато се взря в лицето на Ибрахим, за да прочете истината по него. Всеки момент трябваше да му признае какво е сторил и да му обясни защо е постъпил така. Между двамата не можеше да има тайни, никога не би го допуснал.
Щеше да даде на Ибрахим още една възможност.
— Може би няма да е зле да преговаряме с него — подхвърли той.
За миг в очите на Ибрахим проблесна страх. Нямаше грешка.
— И какво бихме могли да му предложим?
— Ти какво мислиш, че можем да му предложим, Ибрахим?
— Нищо, освен въже да се обеси.
Сюлейман поклати глава.
— Той ни се изплъзва така, както и римският император. Може би никога няма да успеем да накараме някои от двамата да влезе в битка с нас, Ибрахим. По-важно е да следваме дълга си. Ние сме защитници на вярата.