— Вярата!
Забеляза, че Ибрахим съжали за изблика си в мига, в който думите излязоха от устата му.
— За моята армия това е достатъчна причина, Ибрахим. Няма друга. Джихадът е в името на Бог. Това е нашият дълг. — Конете отвън ставаха неспокойни. Чуваше ги как удрят с копита по земята при всеки писък на вятъра. — Утре ще се подготвим за поход към Багдад. Ще си върнем Светия град и ако е необходимо, ще презимуваме там. Планините не са място за армия от такъв размер.
Сюлейман усещаше Ибрахимовото унижение. Везирът впери поглед във въглените, устните му се свиха в тънка гневна черта.
— Защо ми причиняваш това? — прошепна той.
Юмруците на Сюлейман се свиха в скута му. След извършеното предателство се осмеляваше да му задава въпроси!
— Уморен съм. Трябва да спя — каза той. — Остави ме.
Обикновено спяха в една палатка, когато бяха на поход. Но тази вечер Сюлейман не го покани да остане, а Ибрахим не протестира. Стана, поклони се и излезе.
59.
През нощта над главите им се изви виелица. Сюлейман се събуди от цвиленето на конете и рева на камилите, подплашени от бурята. В тъмнината се чуха крясъци, после нов гръм разтърси павилиона така силно, че султанът се зачуди дали не е разцепил златистата коприна на две. Наметна се с подплатената с кожи роба и се втурна към изхода.
Плътна завеса от режеща суграшица и сняг закриваше всичко. Прикри лицето си с ръце, за да се предпази от жилещата плесница на леда. Продължаваше да чува крясъците на животни и хора, но нощта бе скрита зад бял воал. За момент проблесна светлина на фенери.
Пажовете трепереха от ужас. Един падна на колене и протегна ръце към небето.
— Аллах да ни пази — мърмореше той. — Това е дело на персийските магьосници!
— Това не е нищо друго, освен най-обикновена буря! — изрева Сюлейман, напрягайки се, за да бъде чут. — Ставай, човече!
Със собствените си ръце изправи мъжа на крака. Проклет Ибрахим! Проклет заради предателството и глупостта му! Проклет!
Ибрахим се препъваше в преспите. Долината бе покрита с бял плащ. Палатките се огъваха под натрупалия върху тях сняг. От една пряспа като сух клон стърчеше замръзнал камилски крак.
— Да ме пази Аллах! — мълвеше той.
През бавно движещия се черен облак проникваше слаба сива светлина. Над долината цареше ужасна тишина. Цели полкове бяха затрупани под преспи сняг, палатките бяха разкъсани от бурята. Парчета брезент се вееха върху изпочупените пръти, подобно на дрипави знамена на някоя победена армия.
Ибрахим чу нещо, което му заприлича на вой на вятър. Осъзна, че това са виковете на мъжете, погребани живи под снега, примесени с предсмъртните стонове на камили и коне.
Никога преди не се беше изправял лице в лице с поражението, но сега го видя и го позна. Вместо кръв имаше сняг. Не врагът го бе победил, а планината.
Наоколо залитаха мъже, замаяни и заслепени от снега. Някои отчаяно ровеха из снега, за да освободят приятел, или пък се вкопчваха в юздите на някой кон, наполовина затънал в преспите.
Мнозина извръщаха очи към прохода, опасявайки се, че всеки момент ще зърнат силуетите на персийските конници на фона на изгрева. Бяха безпомощни. Дойдеха ли враговете сега…
— Ибрахим!
Извърна се назад. Сюлейман стоеше на хълма над него с извит ятаган, затъкнат в пояса му. Върху лицето му различи същата дива ярост, която бе виждал само веднъж преди — при Родос, когато бе наредил на бостанджията да го освободи от сераскера и великия везир.
— Какво направи?
Ибрахим отчаяно разпери ръце. Кой можеше да очаква такава буря през септември?
— Ако персийците се появят сега, всички ще умрем тук! — изрева Сюлейман.
Ибрахим само го гледаше. Какво можеше да каже? Сюлейман приближи още повече, за да не чуят пажовете думите му.
— Често съм се чудил дали двамата с теб не сме се родили в погрешните семейства — прошепна. — Изглежда, че не.
Сюлейман закрачи из дълбокия до средата на бедрата му сняг по посока на остатъците от еничарския лагер. Трябваше бързо да се реорганизират и оттеглят, мислеше си Ибрахим. Но това вече не беше негова грижа. Султанът бе поел командването.
60.
Светлината от восъчните свещи проблясваше върху единствения ред глазирани сини плочки. Всеки път, когато Аббас се поместваше коприната на кафтана му прошумоляваше като сухи листа преди силна буря. Той въздъхна и заби очи в Лудовичи.