— Живеем в опасни дни напоследък — каза той.
— Всеки ден крие опасности, Аббас.
— Погрижил си се да й осигуриш сигурен подслон. Извън Стамбул ли е?
— Да — отвърна Лудовичи и го погледна в очите. — Замина.
Аббас доволно изсумтя.
— Още ли я обичаш, Аббас?
— Да я обичам? — Шумолене на коприна. — Не знам, Лудовичи. Как бих могъл да продължавам да я обичам, след като съм такъв?
Лудовичи не знаеше какво да отвърне.
— Още ли държиш синуси в дома си, Лудовичи?
— Имам си свои собствен харем — каза някогашният му приятел, сякаш това обясняваше всичко.
Аббас нищо не каза, но в мълчанието му прозираше укор.
— Някога мислиш ли си за едно време, Аббас? За Венеция?
— Всичко ми изглежда така, сякаш се е случило с друг. Преди сто години. Спомените ми от онова време са като прелистване на страници от чужд дневник.
— Ще ми се да ме беше послушал.
Подобие на усмивка, тъжна и мрачна.
— Да, ти ме предупреждаваше, спомням си. И времето показа, че си бил прав.
— Това не ме радва.
— Знам, Лудовичи. Но Бог изписва съдбата на всекиго върху челото му още в мига на неговото раждане, това ми е било писано. Не бих могъл да постъпя различно, така както един облак не определя сам посоката, по която ще се плъзга по небето. Тази посока се определя от Божия вятър, точно както е и с моя живот.
— В такъв случай, в деня на Страшния съд Бог няма да те съди за греховете ти. Вместо това ще трябва да поиска прошка от теб.
— Това е богохулство, Лудовичи, и аз нямам намерение да го слушам. — Аббас плесна с ръце, давайки знак на немите си прислужници и се надигна да си върви. — Един последен въпрос. Вкарвал ли си Джулия в своя харем?
Лудовичи се изненада от въпроса.
— Но тя не е конкубина! Тя е християнка с благороден произход.
— Да, но правил ли си го? Превърнал ли си я в една от своите хури?
— Не — избегна погледа му Лудовичи. — Не съм.
— Добре. Вярвам ти — отвърна Аббас, но нещо в лицето му подсказа на Лудовичи, че евнухът също го лъже.
Когато Лудовичи се прибра в дома си в Пера, той се оттегли в кабинета си и застана замислен пред прозореца с изглед към Златния рог. Изкрещя инструкциите си на Хиацинт. После седна зад голямото си дъбово бюро до прозореца и зачака.
Джулия влезе безшумно, съпроводена от лекото шумолене на дългите си поли.
— Искал си да ме видиш? — попита тя.
Лудовичи се изправи и й предложи стол.
— Моля, седни.
Тя се подчини и той придърпа друг стол до нея.
— Какво има, Лудовичи?
— Мразиш ли ме, Джулия?
— Защо да те мразя?
Той не отвърна.
— Просто направи онова, което султанът прави със своите конкубини. Което и ти самият правиш в своя харем. С тази разлика, че ти поне не се опита да ме пъхнеш в чувал и да ме хвърлиш в Босфора след това.
— Срамувам се.
— Някога и аз бих се срамувала. Но след като турците ме превърнаха в проститутка, не ми остана никакъв срам.
— Ти не си проститутка! — Лудовичи скочи от мястото си, столът се стовари върху мраморните плочи. Обърна й гръб и се загледа в сгъстяващия се над Златния рог мрак.
— Благодарна съм ти, Лудовичи. Ти ми спаси живота. Приюти ме при себе си. Мисля, че предпочитам да съм конкубина пред това да съм монахиня. Въпреки че може би единствената разлика е в нощните развлечения.
Той се обърна с лице към нея. Подиграваше ли му се? Скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на каменната стена.
— Серена е мъртъв — каза той.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Кога е починал?
— Преди три седмици. В Кипър. Научих новината днес.
Джулия сви рамене.
— Това не променя нищо за мен.
— Може би грешиш. Омъжи се за мен.
— Защо? — Джулия изненадано го погледна.
— Защото те обичам.
— Доволна съм от позицията си на конкубина, господарю. Женитбата няма да промени нищо за мен.
— Казах на Хиацинт да продаде харема ми. Искам само теб, Джулия.
Тя стана и прекоси стаята.
— Искаш от мен да те обичам, а аз не мога.
— Но можеш да опиташ — каза Лудовичи.
Джулия поклати глава.
— Влюбена съм във Венеция и в няколко откраднати следобеда на канала. — И в Сирхане, добави наум тя.