— Искам те.
— Вече ме притежаваш.
— Да приемем тогава, че искам да го направя, защото се срамувам. Омъжи се за мен, независимо от причината.
Тя се наклони напред и го целуна леко. Той я взе в прегръдките си, но когато докосна устните й, не усети чувство в целувката й и тогава разбра, че онова, което наистина искаше от нея, бе толкова непостижимо за него, колкото и за Аббас.
Месопотамия
Багдад беше построен от същите тухли и камъни, с които древните бяха издигнали Вавилон. Градът на Харун Ал-Рашид се простираше покрай бреговете на Тигър и Ефрат. Сред клоните на палмовите дървета се виждаха куполите и минаретата му, обещаващи злато, коприна, скъпоценности и жени.
Сюлейман седеше неподвижно върху белия си арабски жребец, гледаше как войниците му поставят на позиция обсадните машини и топовете и отправи безмълвна молитва на благодарност. Кризата беше преминала.
Персийците не се бяха появили онази сутрин. Самото му присъствие бе вдъхновило армията и до вечерта, последвала бурята, бяха успели да се реорганизират и бяха започнали дългото си бавно изтегляне от планините, в които можеха да бъдат погребани.
Империята на Мохамед, армията на исляма можеха да бъдат унищожени благодарение на неговия сераскер султан! Независимо дали Ибрахим бе истински правоверен, или не, той имаше дълг към Сюлейман. Но амбициите му явно го бяха заслепили.
Великият везир яздеше насреща му, рубините и изумрудите, с които бяха посипани седлото и оръжието му блестяха на топлото утринно слънце. Усмихваше се, сякаш ужасите от последната седмица бяха просто някакъв лош сън.
— Защо си толкова сериозен, господарю?
— Преди два месеца трябваше да си пристигнал пред тези порти.
Ибрахим сви рамене, сякаш не беше извършил кой знае какво провинение.
— Агата на еничарите беше зажаднял за дълга кампания — усмихнато отвърна той. — Дадохме му я! Снегът все още се топи в ботушите на стария мечок!
— Това тук беше нашата цел, Ибрахим. Не да доставяме удоволствие на агата, нито пък да търсим шаха. Дойдохме, за да прогоним надалеч кучетата.
Ибрахим се нацупи.
— Ти каза, че искаш главата на онова куче.
— Не. Ти каза, че ще ми я донесеш. — Сюлейман смушка коня си и потегли напред, оставяйки Ибрахим сам в равнината.
61.
Ески сарай, 1535
Беше ранна пролет, но върху покривите на павилионите на Топкапъ сарай все още белееше сняг. Сняг имаше и върху купола на Айя София, а водата на фонтаните във вътрешния двор на Ески сарай замръзваше. Единствено Хурем и кислар агаси имаха право да носят поръбени с кожи кафтани заради високите рангове, които заемаха. Останалите мръзнеха в тънките си роби, докато пресичаха ледените дворове и коридори. Всички капаци бяха спуснати, всички прозорци — плътно затворени, за да не допускат студа в двореца. Спареният аромат на есенция се смесваше с този на въглища и хашиш в задушаваща смрад. Хурем бе наредила да наръсят покоите й с портокалови цветчета и розова вода, за да се разсее неприятният мирис.
— В двореца пристигна куриер, господарке. Сюлейман се връща след няколко дни.
— С Ибрахим ли?
— Да, господарке — отвърна Аббас. Разбира се, целият град бе скандализиран от начина, по който Ибрахим бе предизвикал султана, присвоявайки си титлата „сераскер султан“. Тайната трябваше да остане сред членовете на Дивана, но Рустем се беше погрижил за няколко дни целият град да разбере за предателството. Дефтердарят наистина се беше оказал истинско откритие.
Превземането на Багдад и зимата не бяха спрели клюките, нещо повече — бяха ги засилили. Новините пристигаха нередовно, куриерите трябваше да яздят двайсет, понякога трийсет дни, докато стигнат до столицата. Цял Стамбул очакваше да види какво ще направи султанът, как ще се справи с този „сераскер султан“.
Търговците из базарите не спираха да оплюват и ругаят гърка. Една вечер статуите пред двореца му на Атмегдан бяха обезобразени. Стамбул мразеше Ибрахим, неговото влияние върху султана, начина, по който развяваше богатството си пред очите на всички. Изглежда само един човек все още толерираше самохвалството му.
Хурем често се питаше дали Ибрахим е още жив, или е удушен в палатката си, или пък е провесен на някоя бесилка в Багдад. Знаеше, че трупът му може да се разлага със седмици в гроба, преди вестоносците да донесат новината за смъртта му в Стамбул. Когато Сюлейман бе напуснал столицата в края на лятото, тя си беше казала, че вече никога няма да види великия везир жив. Но изглежда подобно на някой ужасен дух, той не можеше да умре.