Хурем прехапа долната си устна. За пръв път Аббас се запита дали тя не беше преценила погрешно Сюлейман. Колко далеч трябваше да стигне Ибрахим, преди султанът да се обърне срещу него?
— Има и други новини — каза Аббас.
— Казвай.
— Шахът е нападнал задния гард на армията ни, докато се е изтегляла през Азербайджан. Загубени са четири санджак бея, а осемстотин еничари са се предали.
— Кой ги е водил?
— Ибрахим. Султанът е яздел напред.
Хурем изпита облекчение. Лицето й светна в широка усмивка.
— Изглежда златният късмет го е напуснал, Аббас.
— Да, господарке.
Аббас не изпитваше триумф от интригата, в която бе въвлечен. Обстоятелствата го бяха принудили. Единственото удоволствие, което можеше да си представи, бе да завърже Хурем в натъпкан с тежки камъни чувал и да я хвърли насред Босфора.
Може би един ден…
— Добре се справи, Аббас.
— Благодаря, господарке.
— Също и Рустем. Той показва голям талант. Сигурна съм, че отново ще намерим за какво да го използваме пак в близко бъдеще. Можеш да му предадеш благодарностите ми и да го увериш, че ще бъде богато възнаграден.
— Ще му кажа.
Аббас направи няколко теманета, нетърпелив да излезе от стаята. Не само заради нетърпимата горещина и задушаващия аромат на парфюм. Тези дни дори самото й присъствие го правеше неспокоен. Сюлейман й беше дал прекалено много свобода, прекалено много власт. Тя се превръщаше в чудовище.
— Между другото, виждал ли си Джулия? — попита го тя, точно когато се обръщаше да си върви.
— Не, господарке.
— Любопитно ми е, това е всичко. Размишлявах върху онова, което ми каза. Колко може да ти плати една обикновена робиня, че да рискуваш главата си?
Тя знаеше!
— Освен това я съжалих, господарке.
— Моят добър храбър Аббас.
— Щом казваш, господарке.
— Омъжила се е за Лудовичи Гамбето, един от венецианските търговци в Пера. Знаеше ли?
Стаята сякаш се завъртя около него.
— Да, господарке — излъга той.
— Надявам се, че на него му доставя по-голямо удоволствие от онова, което достави на султана.
— И аз се надявам, господарке.
— Благодаря ти, Аббас.
Той се върна в килията си. Сърцето му изгаряше. Лудовичи, какво беше направил? Беше го излъгал! Бедната Джулия. Надяваше се да е щастлива. Той беше сторил всичко, което бе по силите му.
62.
Сюлейман някак изведнъж се състари. Сякаш времето бе замръзнало като фонтаните в Ески сарай. Промяната му не беше физическа. В брадата му нямаше повече сиви косми от преди, гърбът му продължаваше да е все така изправен — нямаше накуцване, нямаше белези.
Може би лошият му вид се дължеше на кожата му — беше обрулена от дългата зима в пустинята и в планините, и това подчертаваше бръчките му; а може би идваше от поведението му — сякаш персийската пустиня бе изсмукала всичките жизнени сокове от него. В султана нямаше плам, нямаше дух. Изглеждаше съкрушен.
Той седеше пред ниската масичка, загледан незнайно в какво, с ръце, стиснати в юмруци и отпуснати в скута. Хурем остави таблата и коленичи до него.
— Какво те мъчи, господарю?
— Ибрахим… — измърмори Сюлейман.
— Господарю?
— Какво да направя, малка роксолана?
— Обвини ли го заради писмото?
— Чаках той да ми признае. Но признанието така и не дойде. Какво да правя сега? Да изправя Рустем пред него ли?
— Ако го направиш, той може ли да намери правдоподобно оправдание?
Сюлейман поклати глава.
— Исках само сам да ми признае. Не понасям лъжите му. Подписът на писмото бе поставен под дубликата на моя печат. Какво извинение може да намери за това?
— И въпреки всичко?
— И въпреки всичко го обичам, Хурем. Не така, както обичам теб, но все пак го обичам. Какво да правя?
„Да го екзекутираш“, отвърна наум тя. Всяко друго действие би поставило всички в опасност. Как беше възможно Сюлейман да се колебае толкова дълго!
— Прати го в изгнание, така както направи с Ахмед паша.
— Ахмед паша използва заточението, за да организира бунт. Нима мога да се осмеля да поема подобен риск с Ибрахим?