Не, разбира се, помисли си Хурем.
— Той ти е приятел от много време, господарю. Зная, че го обичаш като брат. Не търси съвета ми в този случай.
— На кого другиго бих могъл да вярвам?
Тя го погали по страната, почувства как той притиска лицето си към дланта й.
— Ибрахим е най-великият везир, който си имал.
— Да, малка роксолана, но сега амбицията и алчността му са взели връх над него. При обратния път от Багдад допусна санджак бейовете на Кайро и Сирия да разположат лагерите си най-безгрижно в долината, без възможност за бягство. Като сераскер би трябвало да защитава гърба на войската от атаки. Вместо това повече го интересуваше безопасността на топовете коприна, които бе задигнал от Персия. Позволи на кавалерията на шаха да нанесе най-голямото поражение, което армията ми някога е претърпявала. Вместо да празнуваме победата, се върнахме в Стамбул да ближем раните си. И всичко това — благодарение на нашия „сераскер султан“!
Хурем взе ръката му в своята.
— Той е заговорничил против османския трон. По твоите собствени думи е виновен, задето е пренебрегнал задълженията си. Господарю, разбирам болката ти, но какво друго би могъл да направиш?
През прозореца се виждаше как слънцето се спуска над хоризонта и обагря заснежените покриви на Стария дворец в розово.
— Тази вечер ще дойде в Топкапъ сарай, за да вечеря насаме с мен.
Хурем отпусна глава на рамото му. Човек трябваше да е пълен глупак — като Ибрахим! — за да загуби подобна лоялност.
— Какво ще му кажеш, господарю?
— Никога не съм допускал, че този ден ще настъпи.
— Никой от нас не знае какво ще му донесе бъдещето. Само си представяме онова, за което си мечтаем.
— Не мога да отнема живота му, Хурем. Дал съм му думата си.
— Господарю?
— Обещах му, когато го направих свой везир — заклех се пред Бога, че докато съм жив няма да има повод да се страхува от мен. Има клетвата ми.
Двамата дълго седяха в мълчание. Сенките пълзяха по килимите. Пажовете безшумно се движеха из стаята, за да запалят свещите и газените лампи.
— Трябва ли да умре? — прошепна накрая Хурем.
— Законът го повелява.
— В такъв случай има начин, господарю, въпреки че се притеснявам дори да го прошепна. Но ако това ще сложи край на твоите мъки…
— Кажи ми.
— Заклел си се да не го лишиш от живота му, докато си жив. Тогава нареди заповедта ти да бъде изпълнена, докато спиш. Мюфтиите твърдят, че когато човек спи, той не е наистина жив. Сънят е като малка смърт. Значи можеш да приложиш закона и да изпълниш дълга си към трона и исляма, без да нарушаваш клетвата си.
Сюлейман дълго мълча.
— Така да бъде — рече накрая.
63.
Топкапъ сарай
Трепкащата светлина на лампите се отразяваше в рубините, вградени в кандилата. Напомняха далечно на Ибрахим за лагерните огньове в долината на Султания в нощта преди снежната буря. Споменът му причини физическа болка и той се опита да се отърси.
Прокара пръст по ръба на нефритената си чаша, загледан в гъстото тъмно кипърско вино. Сюлейман седеше намръщен, със сведен надолу поглед. Ибрахим знаеше, че това не е обичайното му мрачно настроение. Беше много по-различно.
— Хубав бой хвърли на персийските кучета — каза той. — Още дълго ще ближат раните си.
— Може би. Но кампанията не беше добре проведена. За малко да бъдем вкарани в капан. И последната битка бе спечелена от шаха. Сега сигурно празнува, независимо от загубите му при Табриз и Багдад.
— Ще има и други лета.
— С каква цел? Човек не използва топ, за да убие комар.
Гневът на Ибрахим избликна внезапно.
— Имаме империя, която съперничи на тази на Александър Велики! Защо трябва да сме потиснати, сякаш сме били победени? Имаме Багдад, а на суфавидите останаха снегът и скалите!
— Загубихме едни от най-талантливите си млади мъже. Като дефтердаря Рустем, например.
Ибрахим почувства как кръвта се отдръпва от лицето му. Почти веднага цялото му тяло се обля в хладна пот. Шпионите му бяха докладвали, че Рустем е жив и че е бил видян в Маниса. Рустем!
Опита се да прецени колко голямо е предателството и инстинктът му стигна до истината преди ума му. Колко хитро! При други обстоятелства би аплодирал подобна ловкост. Това ли намекваше Сюлейман в момента?
— Какво знаеш за Рустем? — попита Ибрахим, без да поглежда приятеля си.