Лицето на Сюлейман имаше сивкав цвят.
Хурем се надигна от леглото и се спусна към него. Беше полугола, само по шалвари. Докато вървеше, тънката материя се виеше около краката й. На верижката около кръста й висеше една-единствена перла, косата й бе сплетена със зелени копринени шнурове.
Напомни си, че не бива да го оставя да размишлява върху онова, което се случваше. Щеше да го опие — с още вино и любов — и тогава той щеше да заспи. Когато се събудеше, всичко щеше да е приключило и нямаше да има връщане назад.
— Господарю — промълви тя.
— На практика ме умоляваше да пощадя живота му.
Тя положи глава на гърдите му. Трябва да имаше някакъв начин да успокои колебанията му, помисли си тя.
— Спри това нещастие — прошепна. — Забрави за закона. Поне веднъж забрави за своя дълг.
— Ако го забравя, повече няма да мога да се нарека султан.
— Нищо ли не мога да сторя?
— Прегърни ме, Хурем.
Тя го поведе към леглото.
— Изпий това — каза тихо и му подаде бокал с вино.
— Ще ми помогне ли да заспя?
Тя кимна и той го погълна на един дъх. Остави я да го съблече — нещо, което никога преди не беше правил. Седна с провесена глава и когато привърши със събличането му, Хурем го положи в леглото и отпусна тялото си върху неговото.
Опря се на лакти, за да могат малките й гърди да погалят неговите. Зацелува лицето му, притисна се към него. Той не реагираше. Устните й се плъзнаха надолу…
Изведнъж Сюлейман се измъкна изпод нея и седна. Заби поглед във вратата.
— Господарю!
Той се обърна. Лицето му бе изкривено от мъка.
— Не мога…
Отпусна се на колене и притисна ръце към корема си, сякаш изпитваше непоносима болка. Хурем отново напълни бокала с вино и му го поднесе. Задържа го пред устните му и той започна да пие с отчаянието на умиращ.
— Ще ти помогне да заспиш, господарю — промълви тя.
— Не позволявай да се случи, докато съм буден…
— Господарю…
— Не допускай да престъпя клетвата си! Не ги оставяй да го направят, докато съм буден!
Тя притисна главата му към гърдите си и я залюля, сякаш успокояваше бебе.
— Спи, господарю, спи…
След малко главата му натежа и потъна в плътта й. Тя легна до него и го прегърна. Той не спираше да се мята и да бълнува насън. Погали го и зачака бостанджиите да си свършат работата.
64.
Ибрахим кръстосваше из стаята, без да обръща внимание на разпънатия от пажовете дюшек. Бореше се с тежестта, завладяваща крайниците му, и с вцепеняващата умора. Изведнъж тялото му се блъсна в стената. Той изохка и се изправи. Виното! Сюлейман го беше упоил! Не! Той никога не би направил подобно нещо! Никога!
Трябваше да остане буден! Нямаше да ги остави да го изненадат в съня му, да им позволи да го изгасят като свещ. Той беше Ибрахим, най-могъщият човек в империята.
Не можеше да умре от ръката на султана. Имаше думата му, клетвата му пред Бога.
Защо тогава пажовете заключиха вратата, когато излязоха?
Залиташе из осветената със свещи стая като слепец. Повдигаше му се от страх и той се бореше с това чувство, както и с упойващата мъгла на виното. Беше просто плод на собственото му въображение, казваше си той. Не се случваше наистина.
Чу провлачени стъпки по коридора и един звук, който приличаше на скимтене на куче. Глухонемите! Бостанджиите! В ключалката се плъзна ключ, дръжката на бравата започна да се завърта.
Аллах да му е на помощ!
Вратата се отвори. Бяха петима, всичките — нубийци. Бостанджиите убийци бяха евнуси, подготвени за уникалната им дворцова служба чрез допълнително осакатяване: тъпанчетата на ушите им бяха спукани с игли, а езиците им — отрязани. Така нямаше да са в състояние да се поддадат на молбите на жертвите си или пък предварително да издадат задачата, която им предстоеше да изпълнят.
Ибрахим измъкна кинжала от колана си и като се олюляваше, повлече крака към вратата, разделяща стаята му от тази на Сюлейман.
Заудря с юмруци по нея.
— Господарю! — Огледа се. Бостанджиите приближаваха. — Господарю! Сюлейман! Моля те! Спри това!
— Какво беше това? — Сюлейман се стресна и отвори очи.
Някой удряше с юмруци по вратата.
— Господарю! Моля те!
Ибрахим! Ибрахим умираше.
Хурем сложи длани върху ушите му и притисна главата му към гърдите си. Запя, за да заглуши крясъците от съседната стая.