Чудесни думи, помисли си Сюлейман. Но откъде можеше да е сигурен Мустафа какво ще направи? Сети се за Ибрахим; не минаваше ден, без да мисли за някогашния си приятел.
— Само ми обещай, че няма да причиниш зло на моя Джихангир — повтори той.
Соколът полетя надолу с плячката си, кучетата хукнаха с лай, стрелците нададоха триумфални викове. Още един живот, прекъснат в прекрасна пролетна сутрин.
Ески сарай
Сенките пълзяха от Азия по посока на студената тъмна Европа. Лъчите на слънцето с мъка проникваха през галериите и мрачните градини, разпръсквайки слоевете бяла мъгла, скупчени на кълба покрай покривите. Бухал сред кипарисите поздравяваше настъпването на зората.
Хурем се загърна в кожената си наметка. Косата й висеше безразборно над раменете, несресана и несплетена. Потръпна, когато се облегна на решетката и впери поглед над събуждащия се град, към кулата на Куббе-алти и минаретата на Айя София, проблясващи като остриета на копия, пронизали сутрешната мъгла.
Из целия град се носеше напева на мюезините, призоваващи правоверните на молитва.
— Аллах акбар! Ла илаха илла’ллах…
От мястото, на което бе застанала, можеше да види древната колона на Александър, обърната с лице към пазара — там навремето я бяха продали. Беше робиня тогава, оставаше си робиня и сега, независимо от всичката власт и богатство, с които разполагаше.
И на един сърдечен удар разстояние от забравата. Ако Мустафа продължаваше да живее, нейните синове щяха да бъдат убити или хвърлени в тъмница, а нея щяха да заточат в някои самотен дворец в Анадола, където единствената й компания щяха да са козите и чакалите.
Робиня някога, робиня и сега.
Повика Муоми, за да й помогне със сутрешния тоалет. Седеше пред огледалото и гледаше как ръката на негърката прокарва гребена през косата й. Наблюдаваше и собственото си отражение. Тази сутрин сякаш надзърташе отвъд върха на някой хълм, зад който се стелеше единствено тъмнина.
— Спри! — нареди тя на прислужницата си.
Наведе се по-близо към огледалото. Измъкна ръка изпод наметката и прокара пръсти през дългите златни кичури на косата си. Ужасната истина се потвърди. Бял косъм.
Огледалото сякаш искаше да й каже, че остарява. Не можеше повече да отрича очевидното. Тънките бръчки около очите й щяха да стават все по-дълбоки, докато станеше невъзможно да ги прикрива под черния въглен, а първият бял косъм щеше да бъде последван от други, докато нямаше да е в състояние да се самозалъгва, че всичко е единствено игра на светлината. Безпомощно щеше да наблюдава как красотата й се разпада и повяхва пред собствените й очи.
Какво щеше да стане тогава? Дали Господарят на живота щеше да продължава да бъде под влиянието на нейното очарование? Щеше ли да пренебрегва факта, че разполага с истински рай от малки одалиски, нетърпеливи да използват преходната си красота, за да заместят остаряващата Хурем в леглото му? Дали някоя нова Джулия не полагаше особени грижи за нежната си плът в хамама? И по-лошо, дали нямаше някоя нова Хурем, планираща да я изпрати в изгнание — както тя бе сторила с Гюлбехар?
Хурем издърпа четката с дръжка от слонова кост от ръката на Муоми и яростно я запрати към огледалото. Отражението й се пръсна на парчета.
— Доведи ми Аббас! — изкрещя тя. — Веднага!
— Как е Джулия?
За пореден път Аббас почувства как пропада в тъмна дупка. Тази вещица никога нямаше да го остави на мира. Щеше да го измъчва до смъртта му. По дяволите Лудовичи! Той го беше поставил в унизителната позиция да разчита на нейната милост. Какво искаше от него този път?
— Вярвам, че е добре — отвърна Аббас.
Бяха само двамата в приемната на Хурем. Гласовете им се губеха в екота на високите извити тавани и ромона на бликащите покрай стените фонтани. Сигурно в някоя подобна стая човек се изправяше срещу Аллах, за да даде отчет за делата си, когато настъпеше краят на земния му път, помисли си Аббас. Щом срещна погледа на студените зелени очи на Хурем, се поправи наум: не, не пред Аллах, пред Дявола.
Тя седеше по турски на дивана, сгушена в дългата зелена наметка, подплатена с кожи. Усмихваше му се.
— О, Аббас, не бива да се страхуваш от мен. Аз съм твоя приятелка. Ако имах намерение да те издавам на Господаря на живота, досега отдавна щях да съм го направила.
— Живея единствено за да служа на моя султан и на Короната на забулените глави. Благодарен съм ти за прошката, въпреки че със сигурност ще отговарям за греховете си пред Аллах.