После се оттегли в килията си и зачака, чудейки се какви ли още грехове щеше да извърши в името на оцеляването си.
Бумтенето на дървени тамбури ехтеше из тъмните улички. Дворецът се събуди от викове, известяващи за пожара.
Аббас хукна навън от килията си. Коридорите още бяха празни, но той чуваше писъците на жените, долитащи от една от общите спални на горния етаж. В двора отдолу двамата стражи стояха объркани е извадени ятагани — идиоти, помисли си нетърпеливо Аббас, — но не напускаха поста си.
Аббас долови парливия мирис на дим. Беше разполагал с няколко дни, за да отрепетира всяко свое движение. А и Хурем ясно му беше дала да разбере какво трябва да е първото му задължение.
Изрита двама пажове от леглата им и на един дъх изстреля списъка с команди, който бе научил наизуст. Да се приготвят каретите. Всички жени да се изведат на двора. Да се изпратят шестима пажове в шивачницата и всички вещи на господарката Хурем да се изнесат на безопасно място.
Естествено, тя нямаше да допусне нищо от онова, което притежаваше, да бъде загубено, помисли си той. В никакъв случай, ако ще целият град да изгореше.
Тежко се заизкачва по стълбите, водещи към апартаментите й.
Беше поразен от вида й. Сигурно се бе подготвяла цяла нощ. Беше облечена в зашеметяващ изумруденозелен кафтан, избродиран с редуващи се луни и звезди, върху бяла риза, украсена със спирали от златна сърма. В косата й бяха сплетени мънички изумруди и перли, а яшмакът й вече беше върху главата й. Муоми стоеше зад нея и държеше фередже от виолетова коприна.
Ухаеше на жасмин и портокал. Разбира се, помисли си Аббас, тя няма да се представи пред Сюлейман, смърдяща на пушек дори и когато току-що я бяха спасили от пожар.
— Защо се забави толкова дълго, ага? — изсъска тя. — Нима си се надявал, че ще се изпека в леглото?
— Току-що вдигнаха тревогата, господарке — промълви с мъка той. Още не можеше да си поеме дъх след изкачването.
— Защо трябваше да изчакваш тревогата? Вече знаеше, че градът гори!
Аббас се извърна към решетъчния прозорец и простена високо. Аллах да му е на помощ! Не беше искал половината град да изчезне сред пламъците! Вятърът яростно бе разнесъл огъня и той със светкавична бързина бе погълнал дървените сгради на хълма. Пламъците настъпваха напред като вълна.
Пожарът се подхващаше от всяка следваща къща, която припукваше и се разцепваше като падащо дърво, изпращайки снопове искри високо в нощното небе. Хората търчаха по алеите, метнали на гръб оскъдната си покъщнина, блъскаха се един в друг, обзети от паника. Масата от ужасени човеци приличаше на река, минаваща през бездна, течение от факли, кошници и биволи с изцъклени очи, дърпащи се коне с превързани очи и жени с непокрити глави.
Аллах да му е на помощ, помисли си пак Аббас. Никога не си беше представял, че ще стане така.
Нажежен до червено въглен, довян от вятъра, го парна по бузата. Той изрева и отскочи назад.
— Трябва да побързаме! — извика.
— Готова съм от часове — отвърна Хурем, сякаш беше закъсняла за някое официално представление на хиподрума.
Муоми й помогна да се забули, спусна воала пред лицето й, за да запази анонимността й, тоест — честта й. После прислужницата си сложи черно фередже и Аббас ги изведе от покоите.
Чувстваше как сърцето му се е свило на топка. Страх, напрежение, възбуда пулсираха в тялото му. Беше допускал, че ще имат повече време. При една истинска опасност не би успял да се справи. Нямаше да разполага с достатъчно време да подготви всичко. Дори и сега можеше да се окаже, че е закъснял.
Каретите вече чакаха на двора.
— Влизайте… вътре! — изкрещя Аббас, напрягайки дробовете си, за да си поеме още въздух.
Двете малки забулени фигури минаха покрай него и се настаниха в първата карета. Едната от тях — беше сигурен, че е Хурем, — дръпна настрана малката завеса на прозорчето. Една ръка се подаде изпод фереджето и хвана неговата. Покритата с яшмак глава се приведе към него и за момент той си помисли, че тя ще му благодари.
— Остави всичко, което е мое — изсъска тя. Чертите на лицето й не можеха да се видят под виолетовия воал. — Всичко!
Топкапъ сарай
Аббас с благодарност се отпусна на колене в краката на Сюлейман, за да отдаде дължимата почит на Господаря на живота. Опря чело в килима и остана в тази поза малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но почти нямаше сили да се изправи отново на краката си. Робата му миришеше силно на пушек, а лицето и белоснежният огромен тюрбан бяха почернели от сажди.