Сюлейман го гледаше със сгърчено от мъка лице.
— Хиляди извинения, господарю — промълви Аббас.
— Има ли нужда от лекар моят слуга? — попита султанът.
— Просто съм уморен, господарю. — Той леко се олюля.
— Пожарът е обхванал и Ески сарай? — Сюлейман нямаше търпение кислар агаси да му разкаже за случилото се и да се оттегли. Къде беше Хурем?
— Когато тръгнах от там, дворецът беше в пламъци. Но всички жени са в безопасност.
— Хурем?
— Чака пред вратата, господарю. Пазих живота й така, както бих пазил твоето… — Той отново залитна, но си върна равновесието. — … най-скъпо съкровище.
— Задължени сме ти — отвърна Сюлейман. Защо не се оттеглеше този евнух и не го оставеше да се види с Хурем? Знаеше, че той самият не изглеждаше като образец на благоприличието. Бяха го събудили и едва бе намерил време да си наметне един бял копринен кафтан и да си сложи фес на главата. Беше облечен за среща със своята малка роксолана, а не за аудиенции. — Няма ли ранени?
— Страхувам се, че някои от моите пажове и стражи загинаха, докато се опитваха да спасят някои от дрехите и бижутата на господарката Хурем.
— Напълно ли е разрушен дворецът?
— Когато за последно го видях, целият гореше.
— Поздравявам те за усилията, Аббас. Повикай господарката Хурем и върви да си починеш. Ще поговорим отново на сутринта.
— Господарю — каза Аббас и отново се просна на пода за последен поклон. За момент Сюлейман се уплаши, че евнухът е загубил съзнание, но с едно последно усилие той надигна огромното си туловище от пода и повлече крака към изхода.
Няколко секунди по-късно пред очите му се появи обгърната във виолетово фигура и се свлече на земята. Сюлейман скочи от дивана и се втурна към нея.
— Хурем? Добре ли си?
Отметна воала й. Лицето й беше пребледняло и студено като мрамор, очите й — зачервени и подпухнали от плач.
— Моя малка роксолана… ранена ли си?
Тя поклати отрицателно глава и той усети как трепери в ръцете му като мъничка птичка.
— Не трябваше да влизат отново в пламъците — прошепна тя.
— Кои?
— Онези бедни слуги… заради няколко дрънкулки… някаква коприна… Те не струваха колкото човешки живот…
Той я прегърна и я притисна към себе си, почувства биенето на сърцето й и благодари на Аллах, задето е пощадил живота й.
— Когато ми казаха за пожара и видях сиянието над сарая… знаех, че ако нещо ти се беше случило, нямаше да мога да продължа да живея. Благодаря на Аллах, че си в безопасност.
— Беше ужасно, господарю. Събудих се от мириса на дим… Мислех, че ще умра…
Той отметна назад качулката й, свали фереджето.
— Ранена ли си някъде?
— Не, господарю. Благодаря на Аллах за това.
Той с облекчение зарови лице в шията й. Мирисът на дим се смесваше с уханието на жасмин и портокал. Благодарността рязко премина в желание. Раздра нетърпеливо копринената й риза, гьомлека и кафтана.
— Докато чаках каретите, все се страхувах, че може да си си отишла — прошепна настойчиво той.
— Извадих късмет — прошепна му тя в отговор.
Ръцете му се плъзнаха по меката й отзивчива плът. Той сякаш нямаше търпение да се увери, че е цяла и непокътната, че наистина е жива и е при него.
— Моя малка роксолана — промълви и усети как гласът му замира в гърлото. Освободи се от дрехите си и се плъзна между бедрата й. Идеше му да заридае от облекчение.
Неговата малка роксолана. Закъде щеше да е без нея?
Сюлейман не изглеждаше в особено добро настроение тази сутрин, помисли си Аббас. Дори му изглеждаше някак кисел.
— Трябва да настаниш Хурем и другите жени тук, в двореца, докато не намерим друго разрешение на въпроса — каза султанът.
— Това ще е проблем, господарю — внимателно възрази Аббас.
— Не искам да слушам за проблеми.
— Господарю, не бих те обременявал с подобни тривиални въпроси, но се налага да получа твоето специално разрешение.
— За да отделиш един ъгъл от двореца ми за моя харемлък? Толкова ли е трудно да се намери място за няколко жени и техните слугини?
Аббас усети, че го обзема злорадо задоволство пряко волята му. Възможно ли беше Господарят на живота наистина да не си даваше сметка за действителния размер на своя харем — и по-специално за личния персонал на Хурем?