— Господарю, само свитата на господарката Хурем е достатъчно голяма, както подобава на любимата кадъна на Господаря на живота.
Сюлейман нервно се намести на трона си.
— Колко голяма?
— Лично тя разполага с трийсет пажове и роби…
— Трийсет!
— И сто и три придворни дами…
— Какво?
— Плюс, разбира се, нейният доставчик и шивачката й. Или общо сто трийсет и седем души, в това число и аз и, разбира се, господарката Хурем.
— Аббас!
— Като добавим към това число сто и деветте момичета, които са в харема на господаря, плюс може би същият брой черни пажове и прислужници…
Сюлейман подръпваше брадата си, а пръстите на другата му ръка не спираха да барабанят нервно.
— Значи личните ми покои ще бъдат напълно завладени от харема!
— Докато не се измисли нещо друго, господарю — отвърна Аббас, опитвайки се да скрие нотката на задоволство, прокрадваща се в гласа му. Да, тя е малка вещица, нали, Сюлейман?
Султанът въздъхна.
— Много добре.
— Господарю?
— Нищо не може да се направи. Харемът все трябва да се настани някъде. Вземи колкото стаи е необходимо, ще издам заповед затова. Междувременно ще повикам архитекта Синан. Трябва незабавно да започнем работа по изграждането на нов дворец за харема.
67.
Покрай очите й имаше бръчки, помисли си Селим. Никога преди не беше ги забелязвал. Но колко пъти я беше виждал през последната година? Целуна й ръка, Баязид стори същото. После двамата отстъпиха назад, скръстили ръце на гърдите си, както ги бяха учили в Ендерун. Хурем ги изгледа критично. Муоми стоеше зад нея.
Селим я мразеше. Черна, нацупена и злобна. Тя беше вещицата, не майка му.
Майка му беше просто зла.
— Станал си чудесен младеж, Баязид. Учителите ти ми казаха, че си отличен ездач и атлет.
— Благодаря, майко.
— Само че трябва да учиш повече. Дори и когато завършиш Ендерун, никога не бива да преставаш да учиш. Ако някога станеш султан, конят и копието няма да са достатъчни за успеха ти.
— Ще направя всичко по силите си, майко.
А всъщност щеше да я игнорира напълно, помисли си злорадо Селим. Красивата глава на брат му беше куха като тъпан.
— А ти, Селим… — Хурем въздъхна и върху лицето й се изписа недоволство. — Казват, че прекалено много обичаш сладкишите.
— Уча се прилежно — възрази той.
— Учителите ти с мъка набиват всеки нов урок в главата ти.
Да, така беше. И той никога, никога нямаше да го забрави.
— Ще направя най-доброто, на което съм способен, майко — отвърна Селим, възприемайки защитната тактика на Баязид.
— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро. Ти си първородният ми син. Ти си онзи, върху когото ще паднат надеждите на османлиите, ако, не дай боже, се случи нещо с Мустафа.
От начина, по който майка му гледаше Баязид, беше ясно, че надеждите й почиват на другиго. Не беше тайна за никого кой беше нейният любимец. И не само нейният, разбира се. Всички обичаха Баязид. Учителите, всички, с изключение на Сюлейман. Той се беше привързал особено силно към другия му брат, идиотът Джихангир след смъртта на Мехмед. Мехмед се беше разболял толкова изненадващо! Дотогава бе направо перфектен.
Човек винаги трябваше да се надява, че великият Аллах ще върши подобни чудеса.
— Трябва често да ми пишете — заръча Хурем.
— Ще го правим, майко — обеща Баязид от името на двамата.
Щеше да я проклина във всяка своя сутрешна и вечерна молитва, зарече се наум Селим. Тя никога не беше го понасяла.
— Надеждите ми са в теб — кимна Хурем. После с блажена усмивка се обърна към Селим: — О, Селим, приличаш на диня!
Приличал на диня!
Селим често се чудеше кого мрази най-много: себе си, задето нямаше особено много общи черти със Сюлейман, или Баязид — задето беше копие на баща си. Той беше дебел, с маслинен тен, а Баязид — висок, строен и красив. Поредната шега на съдбата: двама братя, родени под един покрив — единият надарен с индивидуалност, сила и талант, а другият — без нито едно сериозно качество. Сигурно Аллах имаше същото чувство за хумор като майка му.
Единственото успокоение на Селим беше Джихангир.
Джихангир беше със седем години по-малък от него и се беше родил гърбав и сакат. И ако Аллах се беше отнесъл жестоко по отношение на Селим, то с Джихангир направо беше постъпил чудовищно — този факт успокояваше Селим от ранна детска възраст.