Веднага, щом отново проходи, той се опита да убие Баязид.
Между стените на Втория двор имаше игрище, където момчетата от Ендерун тренираха черит. Учителите наричаха това игра, макар повече да наподобяваше битка. Използваха коне с къси вратове и масивни тела, отглеждани заради скоростта и способността им да спират бързо. Въоръжените с дълга копия ездачи се разделяха в два отбора по дванадесет души и препускаха из откритото поле, хвърляйки оръжията си върху главите на противниците. Побеждаваше онзи отбор, който имаше повече точни попадения.
Често се случваше да има ранени, а понякога дори и убити. Селим се страхуваше от тази игра, но Баязид се впускаше в нея с типичната си безразсъдна смелост и винаги се отличаваше.
Въпреки че бяха в различни отбори — Баязид яздеше за сините, любимият отбор на султана, разбира се, а Селим — за зелените, — той знаеше, че всеки опит от негова страна да нарани Баязид е обречен на неуспех. Брат му беше отличен ездач. Селим не обичаше да се излага на риск. Обичайната му тактика бе да се скатава най-отзад и да се опитва да предпази собствената си кожа.
Беше лесно обаче да намери коня на Баязид преди началото на играта и да пререже наполовина въжето, прикрепящо седлото.
Покрай игрището бяха опънати сенници, под които се бяха насъбрали групички еничари, дошли да погледат състезанието — често го правеха, когато не бяха на поход. Селим знаеше, че султанът вероятно също щеше да наблюдава играта от стените на двореца.
Е, днес нямаше да могат да поздравят своя млад герой с победата, мислеше си Селим. Нямаше търпение да види изражението на Хаким, когато Баязид се озовеше под копитата на конете.
Двата отбора ездачи започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат, тропотът на копитата отекваше. Над полето се виеха облаци прах. Водачът на сините — с гордия орлов нос на Баязид, стърчащ изпод тюрбана — извъртя коня си и атакува. Двама ездачи от отбора на Селим се откъснаха от групата и препуснаха срещу него. Селим дръпна юздите и подкара коня си към фланга на групата, за да види по-добре онова, което предстоеше да се случи.
Когато ездачите се срещнаха, той чу вик и видя едно тяло да пада. Конете удариха с копита върху фигурата в бяло, лежаща неподвижно по очи в прахта.
Другите двама ездачи незабавно спряха конете си, хвърлиха копията и скочиха долу.
— Баязид! — извика някой. — Ранен е!
Селим си проправи път сред разсейващите се облаци прах и въртящите се, наоколо коне. Брат му не помръдваше. Върху тюрбана му се виждаше кърваво петно. Опита се да се престори на загрижен, въпреки че го изпълваше огромно задоволство.
— Мъртъв ли е? — с надежда попита той.
Но Баязид не умря. Подутината на главата му беше с впечатляващ размер. Младежът накуцваше в продължение на много седмици след инцидента. Разбира се, не можеше да се включва в игрите на черит.
Но не умря. Когато се разбра, че причината е в неизправност в каишите на седлото, самият Хаким бе хвърлен в тъмницата заради небрежност и изпратен в изгнание в Битлис. Това поне беше някаква компенсация за оцеляването на Баязид.
Но сега, докато Селим се сбогуваше с майка си, той ясно осъзна колко несигурна е неговата позиция. Когато баща му умреше… утре, след трийсет години… все някога… щеше да започне борба за унаследяване на престола. Щеше да я започне Мустафа и Селим предполагаше, че дори благородната душа на шахзадето нямаше да се поколебае да екзекутира всички отрочета на Хурем, за да защити трона си. Ако по някакъв невероятен късмет Мустафа умреше преди султана, тронът щеше да остане за Селим. Но той дори и за миг не се заблуждаваше, че Баязид ще му позволи да го има. Един от двамата трябваше да умре. Законът на Фатих позволяваше на един султан да убие всичките си братя и техните деца, за да запази наследството си и стабилността в империята.
Знаеше, че бъдещето щеше да поднесе същото и на него. Или един ден щеше да стане султан, или да умре.
— Вървете си с мир — рече Хурем на Баязид и Селим.
След като двамата си отидоха, Хурем дълго седя, впила невиждащ поглед в тавана. Една идея бе започнала да се оформя в главата й. Не й даваше мира, като комар в тъмна стая. Беше настойчива и заплашителна, но още не можеше да я види в нейната цялост.