Гюлбехар се нацупи. Натрупалата се в душата й горчилка я беше загрозила, помисли си тъжно Мустафа. Беше дръпнала надолу ъгълчетата на устата й и бе посипала твърде много сиво в косите й.
Гюлбехар сякаш усети какво си мисли сина й и извърна лице настрана. Беше си обещала, че щом Мустафа се върне, ще е весела и изпълнена с внимание и няма дори да спомене името на Сюлейман. Но в мига, в който бе видяла сина си, я бе обзело непреодолимото желание да разбере. В интерес на истината, не беше мислила за нищо друго, откакто бе заминал. Сюлейман… Неин господар, неин живот.
Насили се да се усмихне.
— Някакви други новини от града?
— Пожар обхвана Ески сарай. Старият дворец изгоря до основи, както и голяма част от квартала, в който се намираше…
— Хурем?
— Не пострада. Сега спи в двореца…
— В двореца!
— Какво друго можеше да стори Сюлейман?
— Значи спи в двореца!
Мустафа сви рамене, учуден от тревогата на майка си.
— Синан ще строи нов харем на мястото на стария.
— Това никога няма да се случи. Сега тя е в двореца…
— … Майко!
— Тя крои планове, плете мрежите си. Внимавай, Мустафа!
— Аз съм шахзаде и тя не може да промени този факт. Прекалено я надценяваш. — Той отново вдигна ръката на Гюлбехар към устните си. — Баща ми я обича повече, отколкото е обичал теб. Ще ми се да не беше така. Но това е всичко — няма смисъл да търсим под вола теле. Опитай се да забравиш.
Да забрави!
Мустафа заговори за семейството си, попита я за синовете си и изрази надежда, че кадъните му не са й създавали грижи. Гюлбехар управляваше харема му, както беше правила и баба му, Хафизе султан. Знаеше всичко, което се случваше, глезеше синовете му и едва понасяше жените му.
Гюлбехар внимаваше да не спомене името на Сюлейман отново, но мислите й бягаха, а удоволствието от срещата със сина й бе помрачено от стари духове и нови страхове. Когато Мустафа се оттегли, тя стисна юмруци. Той не виждаше заплахата… Пък и как би могъл да я види? Нали беше само мъж, в крайна сметка…
Топкапъ сарай
В ислямската империя имаше два законодателни кода: канунът — законите, формулирани от самия султан, и шериатът — свещените и неизменни закони на исляма. И въпреки че султанът управляваше самостоятелно и разполагаше с абсолютна власт над своите поданици, дори и той бе подчинен на свещения мюсюлмански закон, писаните думи на Аллах.
Шериатът се тълкуваше от улемите — съветът на религиозните съдии, които единствени имаха правото да издават фетви или мнения по всеки въпрос, свързан с ислямската юриспруденция. Властта им обаче беше под контрол — те не можеха да издават фетва, ако не са поканени да го сторят, и не можеха да изразяват мнението си на всеослушание, освен ако не ги помолеха за това.
Всеки губернатор, всеки бей, всеки санджак, всеки бейлербей имаше собствен мюфтия, който да ги ръководи и осветлява относно верските закони. Главният съдия, шейхюлисламът, отговаряше за духовното водачество на самия султан; единствен той можеше да обяви една война за свещена и следователно — оправдана. Като Защитник на вярата, дълг на султана бе да следва шериата, така че на практика шейхюлисламът беше един от най-могъщите хора в империята. Името му бе Абу Са’ад.
Тази сутрин Абу Са’ад посрещна важен и неочакван гост. Любопитството му бе разпалено. Напоследък господарката Хурем показваше окуражаваща и страстна привързаност към исляма и бе използвала голяма част от личните си средства за построяването на болница и джамия. Сега го бе помолила за аудиенция и шейхюлисламът се чудеше защо:
Стаята му беше проста, с гледка към градините на Втория двор. Обзавеждането бе оскъдно, както се очакваше от човек с аскетичен вкус — няколко копринени персийски килима, струпани на висока купчина на пода, ниска маса от орехово дърво и два високи сребърни свещника. От тавана висеше месингово кандило, инкрустирано с тюркоази. Основният предмет в стаята бе една стойка, изработена от слонова кост и черупка от костенурка. На нея лежеше разтворен екземпляр от Корана, страниците му бяха изписани със златно и синьо.
Хурем бе въведена в стаята от кислар агаси, чийто пажове му помогнаха да отпусне огромното си туловище върху пода. Хурем се появи напълно скрита под фереджето си от виолетова коприна. Шейхюлисламът плесна два пъти с ръце, давайки знак на пажовете да се оттеглят и да донесат шербет за гостите, макар да знаеше, че само Аббас ще се почерпи. Хурем нямаше дори да докосне чашата си. Да пие, щеше да означава да покаже ръката и лицето си пред шейхюлислама и по този начин да опозори и него, и себе си.