— Господарю, страхувам се за душата си.
Това внезапно признание го извади от равновесие. За малко да се засмее от облекчение.
— Всички се страхуваме за душите си.
— Но ти можеш да намериш опрощение в добри дела, господарю.
— Не разбирам.
— Щом ти се страхуваш за душата си, господарю, защо мислиш, че аз не мога да се страхувам за моята?
Сюлейман я изгледа внимателно и разбра, че говори сериозно. Никога не се беше замислял за това и се изненада, че й е хрумнало. Та тя беше само жена, а жените — както твърдеше шейхюлисламът, — нямаха души като мъжете. Бяха като котките и кучетата. А въпреки че Хурем по необходимост бе приела исляма, той никога не бе си въобразявал, че го е направила с пламенна готовност.
— От какво се страхуваш, малка роксолана?
— Господарю, помолих шейхюлислама за аудиенция. Той ми каза, че независимо от даренията, които правя за изграждането на болници и джамии, това не кара Аллах да ме погледне с други очи. Ще бъда игнорирана, дори в рая.
— Не мога да си представя, че даже великият Аллах ще е в състояние напълно да те игнорира, малка роксолана.
Очите й се наляха с гневни сълзи.
— Не се подигравай с мен, господарю! В капан съм — в този свят и в онзи! Живея в смъртен ужас за моята душа! Какво да правя?
Настойчивостта й го порази. Тя наистина го мислеше!
— Не знаех, че разсъждаваш сериозно върху тези въпроси.
— Не е честно! Другите жени от харема са женени за паши и губернатори, притежават своя собственост, която да завещаят като вакъф — за някаква богоугодна цел, — и така си спечелват благоразположението на Аллах. А аз, любовницата на най-прославения мъж на земята и най-ревностния защитник на исляма, ще бъда под всички тях в рая!
Сюлейман нежно отметна кичур коса от лицето й.
— Какво точно ти каза Абу Са’ад?
— Каза ми, че никоя робиня не може да разчита на място в рая и че докато съм в това положение, няма да съм нищо повече от прашинка в небето. — Тя потърси погледа му и го задържа, сви юмруци и ги отпусна в скута си. — Толкова ми се иска да имам душа, господарю! Толкова искам да намеря спасение!
— Малка роксолана — измърмори той. — От днес нататък вече не си робиня. А Аллах и всички пророци ще се радват, че още една душа е намерила правия път.
На другия ден Абу Са’ад отново прие Хурем, за да я посъветва по духовни въпроси. Онова, което тя поиска от него, така го порази, че той дълго мълча. Накрая все пак й даде своята фетва, връчи й я искрено, както бе длъжен да направи според предписанията на исляма.
71.
Частните покои на султана, наречени селямлък, както и стаите за аудиенция, бяха отделени от харемлъка с една-единствена врата. Тя водеше от спалнята на Сюлейман към сводеста галерия и лабиринт от вътрешни дворове и общи спални, които някога бяха принадлежали на пажовете и евнусите от личната му свита.
В двореца това място бързо бе прекръстено на „Златния път“ и именно по него вървеше Аббас в този момент, забързан към покоите на великата кадъна Хурем. Странната му клатеща се походка го превръщаше в комична гледка, ръкавите и подгъвът на робата му метяха камъните под краката му, бузите му се издуваха от усилието да придвижва огромното си туловище с такава бързина. Спря, преди да започне да изкачва стълбите към стаите на кадъната, за да се подготви за новото физическо натоварване.
Когато най-сетне бе посрещнат от Хурем, се наложи още веднъж да се спре и да си поеме дъх, както и да попие лепкавата пот от челото си с копринена кърпа.
— Е? — запита Хурем. Беше се излегнала на дивана си.
— Господарят на живота изисква присъствието ти в спалнята му — отвърна Аббас.
— Не мога да дойда — каза Хурем толкова спокойно и естествено, че трябваше да минат няколко секунди, преди Аббас да осъзнае важността на тези нейни думи.
— Господарке?
— Кажи на Господаря на живота, че не съм в състояние да отида при него — повтори Хурем и Аббас я загледа втренчено, сигурен, че огромната власт, която Сюлейман й беше дал, я бе заслепила. Беше се страхувал от настъпването на този момент, тъй като съдбата му вече бе неделима от тази на Хурем. Високо простена.
Глупава малка негодница.
Сюлейман лежеше отпуснат върху дивана. Изглеждаше спокоен и само изпъкналите му очни ябълки и жестоко присвитите устни издаваха силния му гняв.