— Никой от тях не може да съперничи на Мустафа! — извика друго момиче и тук разговорът прекъсна. Вниманието на одалиските се прехвърли върху танцуващата наблизо мечка и Сирхане не посмя да изрече другия слух, който бе чула от кислар агаси: че Хурем крои планове да се отърве и от Мустафа.
Пък и това беше само слух, а слухове като този бяха опасни.
Топкапъ сарай
Тук, сред павилионите и декоративните езерца, цареше тишина. Само въздишките на вятъра, галещ клоните на чинарите и кестените и тихият ромон на водата в богато украсените фонтани стряскаха газелите, пасящи сред листата.
Сюлейман обичаше да се разхожда на това място, за да събере мислите си и да си почине от безкрайните искания, претенции и настойчиви молби на Дивана и харема. Някога винаги идваше тук сам, но сега беше взел със себе си някои, с когото да сподели тишината. Хурем.
Благословени бяха последните пет години, мислеше си той. Когато се върна от онзи лов край Адрианопол, скоро след първата им вечер заедно, той я завари закръглена от новия живот, който носеше в утробата си. Рано на следващата година му роди син. По настояване на валиде-султан нарекоха момченцето Селим.
Сюлейман не споделяше възторга на майка си. В новия си внук тя виждаше продължение на линията на Османовци; за него детето бе само предпоставка за конфликт. Докато майка му тържествуваше в името на съхранената родова кръв, той мрачно предчувстваше проливането й в бъдещето. Спомените за онова, което собственият му баща е трябвало да стори, за да запази трона си, никога нямаше да го напуснат.
Но в резултат на всичко това сега Хурем беше негова втора кадъна. Макар че с Гюлбехар винаги се бе чувствал удобно, с нея той не можеше да споделя товара, който носеше на раменете си.
Когато през есента, след раждането на Селим, Ахмед паша се вдигна на бунт в Египет, той изпрати Ибрахим да се разправи с него. Докато приятелят му отсъстваше, Сюлейман започна да се доверява на Хурем. За своя изненада установи, че тя бе надарена с остър ум, способен да разбира чудесно сложната дворцова политика; започна да споделя все повече и повече с нея — дори и след като Ибрахим се върна.
Нейната предпазливост беше противоположна на инстинктивната агресия на приятеля му.
Беше отворила вратите на един нов свят пред него. Докато Гюлбехар бе отстъпчива и предсказуема, Хурем не спираше да го изненадва. Веднъж мрачна и страстна, друг път — възторжена и игрива. Можеше да го успокои с пеенето и виолата си или пък да го възбуди с танците си. Понякога я заварваше, облечена в униформа като момче, на следващия път я виждаше в ролята на танцьорка в прозрачни одежди. Никога не знаеше какво да очаква от нея, макар тя изглежда да притежаваше способността да предчувства настроенията му.
Удоволствието, което изпитваше от физическото съвкупление, беше грях и той знаеше, че душата й е в постоянна опасност и че един ден щеше да се наложи да я изпрати при мюфтията, за да я образова. Но засега грешната й душа му доставяше непресъхващо удоволствие. Нейните стонове, породени от екстаза, го караха да се чувства по-могъщ, отколкото всичките церемонии на Дивана и поклоните на посланиците с техните дарове.
Хурем беше неговото удоволствие. Всичко останало бе задължение. Сигурен бе, че Бог щеше да има търпение да изчака още малко.
Ако малката рускиня — той дори я наричаше галено „малката ми роксолана“ — проявяваше вроден талант на политик, то тя умело го прилагаше на практика в Ески сарай. Внимателно бе изградила дружбата си с неговата майка, валиде-султан, а природата й беше помогнала да заздрави тази дружба с още един син, Баязид. Само веднъж се беше провалила в родилната зала, когато едното от близначетата, които бе родила, се оказа момиче. Момченцето, Абдулах, бе починало миналата година, но Михримах вече бе тригодишна.
Хурем не беше предана майка като Гюлбехар, но това не го разочарова — искаше я само за себе си. Освен това Гюлбехар беше майка на шахзадето, следващия султан.
— Исках да си поговоря с теб — каза той, докато се разхождаха.
— Да, господарю мой? — с готовност отвърна тя.
— Отново по унгарския въпрос.
Хурем кимна. Тук, в градината, тя не носеше воал и вятърът свободно развяваше дългата и червеникава коса. Душата на Сюлейман се изпълни с гордост. Понякога му се струваше, че тази жена е негово собствено творение.
— Фредерик е изпратил пратеник да преговаря с нас. Не знае, че войводата Заполя също е изпратил човек, който вече тайно се е срещнал с Ибрахим.