— Не можем ли да им избягаме?
— Те са по-леки и по-бързи. А и техните гребци са свободни наемници, отпочинали. Спотайвали са се зад скалите и са ни чакали.
— Какво ще стане? — повтори Джулия и сякаш някаква студена ръка сграбчи вътрешностите й.
Но Белини я блъсна настрана и хукна към трюмовете.
— Гребете! Гребете! — чу го да вика тя на робите и крясъците, плющенето на камшиците и дрънченето на железата се удвои.
Тя погледна към кърмата и ахна. Малката галера беше на по-малко от петстотин метра от тях.
Откъм палубата на робите се разнесе примитивен нечовешки крясък, извиси се над виковете на капитана, кормчията и войниците, над монотонния ритъм на военния барабан. „Дум! Дум!“ Гребците не се подчиняваха на офицерите с техните ругатни и камшици, гласовете им се издигаха в странно гърлено скандиране.
— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah… La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…
Бог е велик и Мохамед е Неговият Пророк.
Джулия се извърна и се загледа в пиратския кораб. На мачтата се развяваше зеленият флаг на исляма. Значи това бяха диваците, за които беше слушала толкова много.
Офицерите стояха на палубата и изтръгваха двойно по-големи усилия от гребците си, а едър арабин, с голи гърди и бръсната глава, отмерваше ритъма с тъпан. Греблата се вдигаха и спускаха в идеален синхрон. Тя видя белите кълбета дим на носа на кораба им, когато неколцина турци откриха огън.
Робите от трюма нададоха тържествуващи викове.
— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…
Малката галера сега приближаваше откъм дясната им страна, там, където венецианските стрелци не можеха да я достигнат. Джулия чу нови викове, когато турците откриха огън. Водата закипя, после част от главната мачта се прекърши и се свлече надолу.
Джулия гледаше, вцепенена, невярваща, парализирана от страх. Чу някакъв нов звук, шамаде, викът, който турските гребци използваха, за да уплашат враговете си.
— Allahu Акваг! Allahu Акваг!
Елин от офицерите на Белини я забеляза и започна да я бута надолу към трюма.
— За бога! — викаше и той. — Слезте долу! Слезте долу!
Тя затича. Стигна стълбата и се спря. От мястото си виждаше гребците, приведени на пейките с разранени от ударите гърбове, натискащи неохотно веслата с изкривени от болка лица. Виждаше и обкования с желязо нос на турската галера, порещ водите пред него.
Докато гледаше, той се вряза сред греблата отдясно и ги прекърши, сякаш бяха вейки. Пукотът на дърво бе удавен във виковете на гребците, когато останките от веслата им започнаха да се връщат обратно и да се забиват в гърдите и лицата им. Мръсната вода в трюма се обагри в червено. Видя как един от тях се опитва да натъпче червата си обратно в разпрания си корем.
После пиратският кораб се вряза в десния фалшборд и отново се олюля. Джулия залитна в тъмното.
Когато отвори очи, видя, че лежи по гръб в долния край на стълбата. Люкът беше празен, но над палубата се носеше мъгла от бял дим. Гласовете на мъжете продължаваха да се чуват — гневни гласове, раздаващи заповеди, викове на болка или молба. Пукотът на оръжията престана, чуваше се ужасно бучене, сякаш вилнееха хиляди демони. Тя бавно осъзна какво беше това; робите на галерата се молеха да бъдат освободени.
Продължи да лежи неподвижно. Нямаше къде да избяга. Довлече се до една стена и притисна колене към гърдите си. Зачака. Опипом намери броеницата си и зашепна молитва.
— Света Дево, милосърдна…
Чу стъпки над главата си и три тъмни силуета засенчиха светлината, струяща откъм люка. И тримата мъже носеха тюрбани и държаха извити ятагани в ръцете си.
Спряха по средата на стълбището и я загледаха втренчено. Единият извика нещо, което Джулия не разбра; другите двама се изсмяха. После я дръпнаха да се изправи и я повлякоха обратно нагоре, към отделението за пътници.
33.
Алжир
Африка неочаквано изникна от хоризонта. Показа се малкото селце Сиди Боу Саид, сиво-бяло на фона на опърлената червена земя. Зад него се издигаше стоманеносивият силует на Джебел Рессас.
Пиратската галера подминаваше носа, а триъгълните й платна се издуваха от бриза. Разбърканата и нещастна тълпа от човешки подобия на долната палуба излизаше от тъмния трюм.
Крепостта Алжир сякаш изникна от морето. Надолу по хълма, под дулото на османлийския топ и плющящото зелено знаме на Мохамед, като ослепителни кубове белееха варосаните къщички.
Пристанището беше задръстено от кораби, всички плуващи под златния полумесец на исляма. Щом корабчето се плъзна покрай скалата, за да навлезе навътре към кея, затворниците притихнаха и сведоха глави, оставяйки се на своята съдба.