Понеже беше жена, Джулия пътуваше отделно от останалите. Сега се осмели да хвърли бърз поглед към тях иззад черната дантела на мантилята си и едва сподави вика си. Бяха ги съблекли напълно голи, с изключение на тънките препаски около слабините, а ръцете и краката им бяха оковани във верига. Всички гледаха към палубата, свити и засрамени. Никой не поглеждаше директно към нея, дори и Белини. Тя едва го позна. Без обичайната си униформа изглеждаше много по-дребен и пълен, коремът му бе синкавобял, подобно на корема на тлъста гъска. Джулия усети как бузите й пламват. Бързо отмести поглед встрани.
Галерата спря до кея под пристанищната джамия и пазара и скоро там се насъбра голяма тълпа и се зазяпа в тях. Първо изведоха мъжете. Пиратите изблъскаха назад тълпата от тъмнокожи араби, облечени в бурнуси и широки роби. Те налитаха и плюеха върху венецианците, крещяха им нещо на своя странен гърлен език с пребледнели от омраза лица.
Джулия почувства как цялото й тяло се затресе.
После един от турците — тя предположи, че им е капитан, — я стисна за ръката и я бутна пред себе си, за да я преведе през тълпата.
Джулия не беше загубила надежда. Срам, обида, гняв, страх, презрение се бореха в ума й. В края на краищата баща й и съпругът й бяха благородници, и двамата — уважавани членове на Съвета на десетте. Венеция беше в мир с Османската империя, съпругът й търгуваше с турците, дори беше посрещал представители на Сюлеймановия двор на масата си. Най-лошото, което би могло да й се случи, казваше си тя, бе да поискат откуп за нея. Кошмарът не можеше да продължи още дълго.
Тя вдигна очи към тълпата и гневно прехапа устни. Езичници! Езичници!
Капитанът продължаваше да я бута напред. Тълпата ги последва през Казбах, по тесните улици, задръстени с мръсотия. Когато наближиха, от купищата боклуци наизскачаха плъхове и затопуркаха пред краката им. Вървяха през лабиринт от улички, а мъжете пред нея приличаха на стадо. Джулия не смееше да вдигне очи, срамуваше се от гледката на голите, тромаво пристъпящи, мъже. Всички до един — венецианци, които сега не изглеждаха по-добре от… от собствените си роби гребци…
Дворецът на бея се появи пред тях. Натикаха ги през голямата порта покрай определеното за чернокожи роби място, където керваните от Сахара докарваха нубийци, суданци, гвинейци. Черните мъже, жени и деца бяха вкарани заедно в клетките; някои от жените държаха кърмачета на гърдите си, а мъжете бяха напълно голи…
Corpo di Dio!
Въведоха ги в един огромен двор, насипан с бял пясък, обграден от четирите страни с арки и колонади. От стотиците потящи се тела се носеше отвратителна смрад; чуваше се оглушителна глъч на различни езици. Джулия се поколеба, беше като зашеметена от цялата тази врява и суматоха. Капитанът я наруга и грубо я бутна пред себе си.
В един миг тя осъзна, че другите бяха изчезнали и внезапно се почувства изоставена. Макар да бяха отчаяни и безпомощни, те все пак бяха последната й връзка със света, който познаваше.
Влязоха в някакъв друг двор и гълчавата поутихна. Джулия вдигна поглед.
Върху купчина възглавници седеше дебел мургав мъж. Зад гърба му стоеше негърче и му вееше с ветрило от щраусови пера. Белият кафтан на бея беше обримчен със златна сърма, а върху тюрбана му от бял муселин блестеше огромен тюркоаз. Капитанът бързо заговори на мъжа. Джулия чу многократно да се повтаря една и съща дума: гяур.
Дебелакът я гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Вдигна ръка, за да даде знак, че се кани да става. Негърчето пусна ветрилото и се втурна да помогне на господаря си.
— Как се казваш? — обърна се той към Джулия.
— Говорите италиански? — учуди се тя.
Мъжът отново се усмихна.
— Разбира се. За какъв ме вземаш? За варварин? — Той приближи до нея. — Говориш ли турски?
— Не, разбира се.
Той отново се усмихна и повдигна мантилята й. Джулия замръзна. Никой венециански джентълмен не би се осмелил да повдигне воала на жена. Само съпругът й имаше право на това. Но тя не смееше да отблъсне ръката му. Беше го сторила с турския капитан в деня, в който я бяха пленили, и той силно я беше зашлевил заради дързостта й. Още усещаше парещия удар върху страната си.
Дебелият мъж погледна към капитана.
— Прав е. Красива си. Как се казваш?