Завиха и се озоваха в извития ръкав на Златния рог. Там обаче не я очакваше никой от Ла Серенисима и пръстите на Джулия силно стиснаха перилото. Тя затвори очи, осъзнавайки, че всичко, което й беше познато, оставаше завинаги зад гърба й.
34.
Маниса
Гюлбехар наблюдаваше от прозорците на двореца приближаващите ездачи. Железните подкови на конете кънтяха по гладките камъни на римския път и ехото им отекваше из долината. Звукът й напомняше за камбанките, които звъняха на всеки кръгъл час в галериите на Ески сарай в Стамбул. Свят, различен от този тук, помисли си тя. Прашните стълбища и стаите, в които винаги ставаше течение, не й липсваха; липсваше й близостта на султана. Когато беше негова кадъна, се наслаждаваше на топлината му. Сега, въпреки всичката свобода, която бе получила при новия си начин на живот, леглото й беше самотно и студено.
Имаше само Мустафа.
Късното следобедно слънце бе потънало зад хълмовете и нивите с овес и пшеница бяха обагрени в червеникавокафяво. Бризът донасяше тънък аромат на обгоряло дърво. Ездачите приближиха още повече. Сега ги виждаше съвсем ясно. Един яздеше пред останалите, а гласът му се чуваше дори от такова голямо разстояние. Беше тъмнокос, с едва набола брада и носеше малко възширока за ръста си роба и тюрбан. Един елен, прободен със стрела във врата, лежеше преметнат през седлото му.
Мустафа.
— Значи ще вечеряме с еленово месо — гласно си каза Гюлбехар.
Синът й изглеждаше доволен от себе си. Без съмнение цяла вечер щяха да слушат разказите му за лова.
Яздеше като истински шахзаде, помисли си тя, без да откъсва поглед от него. Младостта и липсата на опит не го смущаваха. Той извика нещо, но думите му се изгубиха във вятъра. Спахиите му отвърнаха с викове и смях. Какъв син, помисли си Гюлбехар. Не само умел ездач и ловец, но също и амбициозен по отношение на математиката, езиците и усвояването на Корана. Вече говореше персийски и италиански така добре, както родния си турски език. Беше много популярен сред еничарите и спахиите и на осемнайсетгодишна възраст можеше да се похвали с успешно четиригодишно управление на Маниса.
Вече се говореше, че ще бъде най-добрият от всички османски султани — по-велик дори от собствения си баща. Толкова много талант, толкова малко недостатъци. А, помисли си Гюлбехар, те не го познаваха така добре, както тя. Синът й имаше един недостатък, но беше сляп за него. И този недостатък щеше да го погуби, ако майка му не го спасеше.
Ездачите влязоха през голямата, обкована с желязо, дъбова порта и скочиха от конете си веднага, щом стъпиха в двора. Мустафа се плъзна от седлото, вдигна очи към прозореца и усмихнато помаха. Не я виждаше, разбира се. Но знаеше, че тя е там и го гледа.
Какъв прекрасен син. Какъв лъв.
Годините на изгнание я бяха променили. Не физически, въпреки че някой по-внимателен наблюдател не би пропуснал тънките бръчици, които горчилката бе издълбала около ъгълчетата на очите и устата и. Сърцето на Пролетната роза се беше обвило в бодли. Дори се бе примирила със загубата на Сюлейман. Но тя нямаше да ги остави да й вземат Мустафа; нямаше да допусне онази вещица да нарани детето й.
Вечеряха мълчаливо. Мустафа се беше върнал весел от лова, беше описал преследването най-малко три пъти, преди да усети настроението й и да се зарази от него. Беше превъзбуден от собствения си успех, затова мрачното изражение на майка му не му хареса.
— Еленовото месо е вкусно, нали? — с някакво упорство попита той и си избра ново парче.
— Много е хубаво — измърмори Гюлбехар. — Разкажи ми отново за лова.
— Това не ти е интересно, майко. Да не се заблуждаваме.
Гюлбехар го погледна. Дори седнал, се извисяваше над нея.
Беше над метър и осемдесет висок, с копринена златисто бронзова брада и масивна физика. Очите му бяха светли и бързи, вечно стрелкащи се, сякаш преливаха от страсти и безкрайна енергия. Напомняше й за собствения й баща, планински бандит черногорец.
— Какво има? — попита я той накрая.
— Трябва да помислим за бъдещето ти — отвърна Гюлбехар.
— Бъдещето ми? — Той се засмя. — Аз имам най-простото бъдеще от всички. Засега съм управител на Кютахия. Един ден ще съм султан на османлиите.
— Така ли?
— Майко, моля те. — Усмивката му изчезна.
— Минаха вече четири години. Баща ти все по-рядко се обажда, за да те види. А междувременно онази вещица продължава да укрепва позициите си в двора…