Само султанът имаше право да говори. Другите можеха да изказват мнение единствено ако бъдеха попитани или когато трябваше да се произнесат по конкретен закон, който бе от тяхната компетенция. Думата на владетеля бе последна и окончателна.
Изглежда обаче Сюлейман се беше изморил от досадните тегоби на своята власт. Беше прехвърлил задълженията си на Ибрахим, който сега председателстваше на негово място в Дивана и два пъти седмично докладваше решенията си на султана, от който се искаше само да ги потвърди. В стената, високо над Ибрахимовия диван, бе издълбано малко решетъчно прозорче, откъдето Сюлейман можеше да наблюдава процедурите, когато реши, но Ибрахим знаеше, че приятеля му рядко биваше там.
Великият везир бе загрижен от промените, които забелязваше у Сюлейман — прекалено големи и прекалено бързи. Бяха завладели Родос и Белград, бяха разбили унгарците и убили краля им при Мохач. Сюлейман бе постигнал онова, което баща му, че дори и легендарният Мехмед Фатих не бяха успели да направят, и величието му беше всепризнато. След последния им поход до Виена обаче Сюлейман бе станал отнесен и бе загубил интерес към битките.
Само заради онази вещица, помисли си Ибрахим.
Тази сутрин просителите бяха накарани да чакат, тъй като султанат обсъждаше с генералите си въпроса за лятната военна кампания. Ибрахим позволи на мюфтията да вземе думата пръв.
— Рано или късно султанът трябва да се справи с персийския шах Тамасп, който се осмелява да дава подслон на шиитските еретици и да препуска с конницата си покрай нашата граница. Това е обида срещу исляма. Дълг на султана е да го застави да се подчини!
Ибрахим наведе глава в знак на уважение пред съдията на исляма, въпреки че ако останеше на него, с радост би забучил главата на този шарлатанин на пика и би украсил с нея Портата на блаженството. Обърна се към генералите.
— Съгласен съм с мюфтията. Шахът е истинска обида за Бог и султана. Но нима трябва да стреляме с топ, за да убием комар? Въпреки че шах Тамасп е обидил исляма, най-големият подарък, който можем да положим в нозете на нашия Бог, е завладяването на Зелената ябълка. — Намекваше за Рим. И наистина, всеки султан, преди да седне на трона на османлиите, трябваше да отговори на въпроса, зададен му от агата на еничарите: „Можеш ли да отхапеш от Зелената ябълка?“, което в превод означаваше „Можеш ли да ни дадеш Рим?“
Ибрахим замълча, за да се усети по-силно ефектът от думите му.
— Със сигурност най-голямата заплаха за нас е човекът, който нарича себе си Свети римски император, нали? В момента той е притеснен от Франсоа, който играе по южната му граница; християнският Лутер призовава на бунт срещу папата в Германия; самите благородници на Карл пък са заети да се бият помежду си. Най-добрият момент да нападнем, е когато нашият враг е най-слаб. Стените на Виена ще бъдат сринати и тогава целият християнски свят ще трепери от нашето приближаване!
Той се обърна към агата на еничарите.
— Какво ще кажеш, Ахмед?
Агата внимателно претегли предложението. Спомни си Родос.
— Докато казанът ни е пълен с храна, ще ядем, господарю. Хората са щастливи от всеки шанс да обагрят мечовете си в кръв.
Ибрахим се обърна и към другите си генерали. Махмуд, агата на спахиите, и Джихангир, казиаскерът на Румелия, се изказаха в подкрепа на предложението да се тръгне срещу Виена.
— Можем да се разправим с еретика Тамасп, докато си почиваме — добави Джихангир. — Но в момента Фредерик е най-слаб. Нека го ударим и да сложим Виена в краката на нашия падишах!
Ибрахим се усмихна. Бяха минали шест години от последната им голяма победа. Никоя империя не можеше да стои спокойна толкова дълго време. Газиите го знаеха; в мига, в който човек слезеше от коня, мускулите му започваха да отслабват. А може би по дългия път към Виена, Сюлейман щеше да преоткрие себе си и да забрави онази жена от харема, която го правеше толкова слаб.
— Значи е решено — рече Ибрахим. — Потегляме към Виена.
Ески сарай
Първият път, когато се озова на това място, сякаш се парализира от страх и от срам. Никога не би могла да си представи, че е възможно да съществува подобно нещо. Джулия не си спомняше да е била гола другаде, освен в своята собствена баня, но дори и там би се чувствала греховна, ако нямаше риза, която да скрива тялото й. Но тук, в този езически дворец, на жените изглежда им харесваше да се разкарват както майка ги е родила.