— Аз вече съм омъжена.
Сирхане отново се засмя.
— О, гяурко, толкова много имаш да учиш!
Джулия инстинктивно разбра, че си е намерила приятелка, и тялото й неконтролируемо се затресе. Единственото, което искаше, бе някой отново да се грижи за нея, да й обясни какво става, да й помогне, да я успокои. Тя отпусна глава на рамото на Сирхане. Момичето я прегърна и Джулия усети топлината и мекотата на тялото й през водата, мирисът й напомни за майка й — стар, тайнствен аромат. Тя преметна колебливо ръка през шията на Сирхане и заплака, но единственото, за което си мислеше, бе изповедникът й. Разбра, че се отдалечава още повече от Венеция и от Бог.
Кислар агаси стоеше пред решетката, гледаше към хамама и плачеше. По-добре да умреше в стаята за мъчения, отколкото това! По-добре да го пронижеха с нагорещени железа, да късаха месата му с горещи клещи, отколкото да го карат да минава през този ад! Ако имаше достатъчно кураж, отдавна да беше сложил край на живота си. Кой дявол би измислил подобно изтънчено мъчение — да лиши един мъж от всичките атрибути, с които би могъл да прави любов, но да му остави желанието, така силно и настойчиво, както в юношеските му години?
От стотиците малки кръгли прозорчета във високия сводест купол проникваха снопове светлина. Хамамът бе изпълнен с мъглата от размитата жълта светлина, парата, излизаща от котлите под пода, и дъха на стотици жени. Те лежаха, опънати върху затоплени мраморни пейки покрай басейните и плетяха косите си, а телата им прозираха под тънките ризи за баня или пък бяха чисто голи в басейните. Изливаха вода върху гърдите си, лежаха върху повърхността на топлата чиста вода, смееха се и си разменяха клюки или пък пееха.
Видя как млечнобелият силует на Джулия изникна сред облаците пара и се плъзна в един от басейните, видя и как едно момиче приближава към нея и я прегръща. Пръстите му стиснаха силно металната решетка на прозореца. Да беше умрял!
А сега и тази венецианка.
Сюлейман разгледа кърмачето на мигащата светлина на свещта. Толкова слабо, толкова бледо. Той протегна колебливо ръка и докосна гърба на детето, почувства гротескното изкривяване на гръбнака, прокара пръсти по тънките му крачета.
Хурем изненадано го наблюдаваше. Не беше проявявал ни най-малък интерес към останалите си деца, когато бяха бебета. И въпреки това често идваше да види грозно деформирания син, който наскоро му беше родила.
— Храни ли се? — попита я той.
— Кърмачката казва, че е много злояд; няма да го бъде. Не мислят, че ще оцелее.
Сюлейман кимна и отново насочи вниманието си към малкия Джихангир.
— Трябва да го взимаш всеки ден и да му пееш. Ще му помогне.
Хурем зяпна от изненада.
— Да, господарю. — Не искаше да има нищо общо с малкото чудовище. Едва не я беше убило по време на раждането си. Никога нямаше да забрави онази ужасна болка.
Сюлейман се изправи и бръкна в джоба си. Даде шепа златни монети на дойката и й поръча:
— Грижи се добре за сина ми. — После изведе Хурем от стаята.
Когато останаха насаме, тя му помогна да свали тюрбана и притегли главата му към гърдите си. Той нетърпеливо се притисна към тялото й и започна да къса седефените копчета на блузата й. Положи я да легне и я облада. Останаха прегърнати на дивана, краката й продължаваха да обгръщат бедрата му, главата му почиваше между гърдите й.
— Любиш се като лъв — прошепна му тя.
— Какво щях да правя без теб, моя малка роксолана?
— Угрижен ли е господарят?
— Държавни дела — отвърна той.
— Искаш ли да поговорим?
Винаги ставаше така. Първо, физическо спокойствие чрез нейното тяло; после — разтоварване на емоционалното напрежение. В началото й беше забавно да разнищва проблемите на властта и политиката, които Сюлейман излагаше пред нея. Беше й приятно да упражнява ума си с нещо различно от клюките в харема и от дребните проблеми. Сюлейман винаги оставаше доволен от отговорите, които му даваше, и с времето тя установи, че умът й е по-бърз от неговия — въпреки че тя, разбира се, пазеше това откритие само за себе си. Но играта отдавна се беше превърнала в нещо различно, вече беше инструмент на властта. Сюлейман й доверяваше проблемите си и това й даваше власт над него, а също и над Ибрахим.
Султанът въздъхна.
— Пролет е. Всяка пролет все едно и също. Агите ми настояват за нова кампания. Искат отново да тръгнем към Виена.
— Какво мисли Ибрахим, господарю?