— Той настоява най-шумно от всички.
— Мечтае за слава. В името на исляма, разбира се.
Сюлейман се усмихна.
— Да, малка роксолана, разбира се.
— И все пак, питам се дали е разумно.
— Сподели мислите си с мен.
— Пътят до Виена е дълъг. Може би прекалено дълъг, за да поведеш по него една армия, пък била тя и армията на османлиите. Ако ще минаваш през някоя врата, най-добре ще е да знаеш и как да се върнеш през нея.
— Истинската награда ще бъде Фредерик. А защо не — и самият император?
— Карл няма да дойде! Защо да рискува всичко в битка срещу най-великата армия на света? Ще си намери извинение да забави нещата. Няма да го срещнеш при Виена. Когато се оттеглиш през зимата, Фредерик ще дойде и отново ще си върне града, и всичко ще си бъде постарому. Няма да има с какво да се похвалиш, освен с дългата пътека, оставена в калта.
— Няма да мога да удържа апетита на еничарите още едно лято.
— Преди ми спомена, че персите нападат по източните ни граници и убиват мюфтиите ни. Изпрати ги в Азия тогава! Може би ще служим по-добре на Бога, като защитаваме служителите му.
— Персите! Те не са нищо друго, освен шепа мухи на задницата на лъва. Трябва само да замахнем с опашка, за да ги прогоним.
— Може би Бог иска точно това — да гоним мухите, макар, разбира се, тази дейност да не носи особена слава.
Сюлейман се засмя на глас.
— Какво не бих дал да можех да те изправя на дебат срещу Ибрахим!
Хурем задържа лицето му между дланите си, почувства лекото пулсиране на слепоочията. Това е всичко, което имам, помисли си тя. Когато този пулс спре, животът ще спре и за мен. Докато не намеря начин да се освободя от проклятието Мустафа, трябва да се опитам да те предпазя от нещастия.
— Не тръгвай, господарю.
— Да не тръгвам?
— Остави Ибрахим да понесе този товар. Нека той да гони Фредерик през австрийската кал.
— Невъзможно! Ако армията ми се отправи на бой, аз трябва да съм начело. Винаги е било така. Еничарите го очакват.
— Но ако не искаш, има ли значение как е било винаги?
— Не мога.
— Толкова ли много обичаш войната?
— Знаеш, че не. Това е мой дълг, Хурем.
— Дългът може ли да превърне Царят на царете в роб?
Сюлейман извърна глава, лицето му внезапно пламна от гняв.
— Достатъчно!
Хурем не пусна лицето му. Прехапа разкаяно устни. Изруга се наум. Трябваше да внимава да не го ядосва. Стършелът се ловеше с мед, не с оцет.
— Господарю, не исках да те оскърбя.
— Мястото на султана на османлиите винаги е било начело на армията му.
— Аз просто те обичам прекалено много, господарю. Летата са безкрайни без теб. И толкова ме е страх, че някоя зима може да не се върнеш… Не ми се сърди.
Сюлейман плъзна ръката си от кръста към гърдата й.
— Стига сме говорили за политика — прошепна той. — Ще мисля по тези въпроси, когато съм свободен. Сега те искам отново.
Тя обви ръце около шията му и се усмихна.
— Наистина си лъв — промълви.
Топлите й бедра обгърнаха кръста му, придърпаха го по-близо. Късметлия беше синът на Селим, помисли си Сюлейман. Беше открил толкова много в една-единствена жена!
Може би утре щеше да реши къде да удари първо. Тази вечер кинжалът му щеше да цели далеч по-приятна мишена.
Да, лъв! О, щастлив сине на Селим!
Ески сарай
Момичетата от харема бяха настанени в дълга обща спалня в близост до един каменен вътрешен двор. През деня държаха дюшеците в стенните гардероби, а вечер, когато наближеше време да си лягат, ги развиваха върху ниски миндерлъци. Само онези, които бяха извадили късмета да станат икбал, спяха в собствени апартаменти.
36.
Пера
Джулия лежеше на дюшека си в тъмното и се опитваше да забрави случилото се през деня, но сънят й убягваше. Ако спалнята беше разположена върху крепостната стена, тя с радост би се хвърлила през прозореца. Тези животни напълно я бяха унизили. За тях не беше нищо повече от див звяр. Не защото я бяха превърнали в робиня на един мъж. Собствените й сънародници бяха сторили същото в известен смисъл. Но тя беше очаквала това да се случи дискретно. Ако трябваше да е една от многото жени на султана, защо беше необходимо да я карат да се разкарва гола пред други мъже?
Тя притисна колене към гърдите си, за да облекчи болката в душата си. Хиляда кошмара биха били по-добри от действителността.