Тя будува цяла вечер — прекалено гневна, за да заплаче, прекалено наранена, за да заспи. Достатъчно с нейния изповедник и християнския Бог. Те не й бяха от никаква полза тук.
Ески сарай
Кварталът, в който венецианският посланик, байлото, и венецианските търговци издигаха дворците си, гледаше на юг към Златния рог, града и Топкапъ сарай. Беше известен като Комунита Магнифика, типично за пословичната венецианска скромност.
Лудовичи си беше построил малък дворец с мраморна тераса, надвесена над водата. Оттук можеше да наблюдава как собствените му кораби минават покрай хълма Сераглио и навлизат в Мармара Дениз, Мраморно море, натоварени с турско зърно, нубийски роби, арабски коне и ориенталски подправки, които много се търсеха от венецианците и благодарение на които бе натрупал собственото си немалко състояние, откакто бе напуснал Ла Серенисима.
Беше незаконороден и венецианският двор бе затворен за него. И докато връстниците му се кипреха в черни благороднически тоги, той бе отпрашил за Пера, чуждестранната колония в Стамбул, и се бе установил там като търговец. Не се чувстваше задължен нито към домакините си, нито към предишните си сънародници и бързо се беше научил да манипулира и двете страни в своя изгода.
Баща му му помагаше, разбира се. Сенатор Гамбето одобряваше решението на Лудовичи да напусне Венеция, където присъствието му само би навредило на доброто му име. Жълтиците на Гамбето бяха положили основите на бизнеса на Лудовичи, а собствената му прозорливост му помогна да го разшири.
В началото му беше трудно. Търговията с подправки и черен пипер бе в ръцете на големите търговски фамилии от Венеция и Генуа, но скоро Лудовичи схвана, че най-големите печалби са в контрабандата с жито.
Сюлейман беше наложил ограничения върху износа на турско жито чрез политика на строго фиксиране на цените. Лудовичи обаче откри, че с малко смелост и въображение находчивият човек може да намери начини да заобиколи ограниченията. Нае флота от гръцки карамусали, която да товари зърното от черноморските пристанища и да го превозва до венецианските колонии Крит и Корфу. А избягването на турските пристанищни патрули по Босфора беше лесна работа, стига да знаеш на кого колко да подхвърлиш.
Останалите жители на Комунита Магнифика тайно го презираха, но това нямаше значение. Тук той можеше да прави бизнес без тяхното покровителство и благословия, а добрият брак не беше предпоставка за успех. Дори се беше сдобил с малък харем.
Седеше на терасата и отпиваше кипърско вино с вида на щастлив и доволен от живота човек. Имаше пари, красив дворец и още нещо — възможност да захвърли презрението си в лицето на цялата Комунита Магнифика.
Единственото, което му липсваше, беше приятел.
Един от евнусите му — беше невъзможно да се намери млад прислужник, който да не е минал под бръснача — се появи на терасата. Наричаха го Хиацинт — всичките тези евнуси приемаха имената на цветя и беше типичен представител на своята прослойка: дебел, голобрад и с тъпичък, писклив гласец.
— Един човек иска да ви види, ваше превъзходителство.
— Кой е той?
— Каза да ви предам, че е стар приятел — отвърна Хиацинт, но тонът и лицето му издаваха объркването му.
— Не си ли каза името?
Хиацинт поклати глава. Лудовичи бе заинтригуван. Някой стар приятел, наскоро пристигнал от Венеция, може би? Нова възможност да прояви великодушието си.
— Доведи го — въздъхна той.
Лудовичи бе очаквал всичко друго, но не и онова, което видяха очите му миг по-късно. Мъжът носеше черно копринено фередже, качулката покриваше лицето му. Лудовичи забеляза, че под фереджето непознатият носеше копринен кафтан и ботуши от мека кожа. Със сигурност не беше венецианец.
— Кой си ти? — Лудовичи разтревожено се изправи.
Мъжът отметна качулката си назад. Лудовичи го зяпна изненадан. Беше трудно да се каже дали беше мур или нубиец. Лицето му бе така силно обезобразено от белега, който прорязваше носа и дясното му око, че той не можеше да различи чертите му. Беше невероятно дебел, също като Хиацинт. Главата му беше обръсната. Лудовичи веднага прецени, че човекът насреща му е евнух.
Но стар приятел?
— Здравей, Лудовичи — каза евнухът.
— Познавам ли те? — Първоначалната тревога на Лудовичи се смени с любопитство и гняв. Този човек очевидно беше роб. Как се беше озовал тук? И откъде знаеше името му?