— Кой си ти? — повтори Лудовичи.
— Аз съм кислар агаси на султан Сюлейман.
Кислар агаси! Едно от най-могъщите създания в султанския харем! Лудовичи не отделяше поглед от него, прекалено изненадан, за да може да каже нещо.
— Не ме ли позна?
Лудовичи дълго го гледа. Когато най-после разбра, той потресен се стовари върху дивана. Усети как в гърлото му засяда буца, сякаш бе погълнал голям камък.
— Аббас — каза тихо накрая.
Хълмът Чампика
Сюлейман дръпна поводите на арабския си жребец и проследи с поглед сокола, носещ се из облаците в очакване на плячка. За момент завидя на птицата за тази свобода. После си напомни, че и соколът бе трениран в края на всеки лов да се връща обратно към кожената си качулка и клетката. Но поне за момента птицата беше свободна, както и той, докато беше на лов или с Хурем. Да чувства вятъра, да се рее с него над земята…
Ибрахим бавно подкара коня си през високата трева, за да открие плячката и да я подплаши. Соколът трепна с криле, после отново полетя ниско и хоризонтално над земята. Златистото му око зърна плячката, подплашена от силния тропот на жребеца и спря насред полета си. Стрелна се надолу като меч на екзекутор и заби острите си като бръсначи нокти в гърба на заека. Заекът се опита да се освободи, зарита във въздуха и замря. Птицата изпляска с големите си криле и се настани върху жертвата си. Сюлейман забеляза как върху бялата козина между ноктите му разцъфва алено петно.
Пажовете се спуснаха да вдишат улова.
На Сюлейман винаги му беше правило впечатление, че женските соколи са по-добри в тази смъртоносна игра — бяха по-силни от мъжките и соколарите му винаги ги предпочитаха, когато трябваше да свършат добра работа. Така различно от света на хората.
Ибрахим се върна ухилен, соколът спокойно стоеше върху облечената му с ръкавица лява ръка, с надяната на главата качулка. Зад него вървяха пажовете и носеха улова за деня: една дузина зайци, висящи навързани за един прът, и половин връзка фазани.
— Успешен ден за спорт! — провикна се Ибрахим.
— Слънцето залязва — отвърна Сюлейман. — Трябва да се връщаме.
Ибрахим смушка белия си жребец и се изравни със султана.
— Отдавна не бяхме ловували заедно, господарю.
— Много отдавна. Това лято трябва да има повече такива дни.
Ибрахим не отвърна директно.
— Бих искал да ни предстоеше такова лято — рече накрая той. — Диванът препоръчва нова кампания срещу краля на Испания.
Кралят на Испания, помисли си Сюлейман с усмивка. Лично Ибрахимова беше смешната амбиция да победи Светия римски император Карл, братът на Фредерик.
— Преди две години обсадихме Виена. Тогава Фредерик не се появи, нито пък брат му. Каква полза отново да тръгваме на север?
— Тогава ни попречиха единствено нетипичните за сезона дъждове. Ако бяхме обърнали топовете си към стените…
— Дори да превземем Виена, как ще я задържим? Преди да влезеш през една врата, трябва да знаеш как да излезеш от нея.
Ибрахим кимна. Сюлейман не звучеше като себе си, думите му сякаш бяха заучени. Султанът никога не мислеше за тактиките, само се съобразяваше с чувството си за дълг.
— Трябва да започнем война. Това е нашият дълг към исляма.
Сюлейман се усмихна за първи път.
— А, да, забравих какъв добър мюсюлманин си, Ибрахим.
Ибрахим се хвана за появилата се възможност, макар да знаеше, че Сюлейман нарочно го дразни.
— Не можем да оставим еничарите в града още едно лято, господарю — каза той, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Нямат търпение да се впуснат в битка.
— Може би трябва да обърнем поглед в друга посока.
— Шах Тамасп?
— Сафавидите се опитват да заразят Абасидския халифат със своята шиитска ерес. До нас достигат доклади, че някои от мюфтиите ни биват убивани. Тамасп покровителства и подпомага бунтовниците. Трябва да му се даде добър урок.
— Той е незначителен дразнител. Можем да го смажем, докато си почиваме.
Сюлейман измери приятеля си със сериозен поглед.
— Прекалено много мечтаеш за слава, Ибрахим, и забравяш, че понякога дългът ни повелява да смажем мухата.
Ибрахим прие поражението, но гневът му нарастваше. Беше бесен, че бе позволил на бавния интелект на Сюлейман да вземе връх над неговия. Някой със сигурност направляваше султана.
— Карл е римски император, признат враг на нашата вяра. В момента се кара с Рим, с Лутер и с Франсис. Няма по-удобен момент да го нападнем.