— Ако превземем Виена и Карл не е там, какво ще спечелим? Една далечна крепост, която той може да си върне в мига, в който се оттеглим. Тамасп е по-непосредствена заплаха.
Соколът на китката му неспокойно зашава. Размаха криле и Ибрахим му подвикна тихичко, за да го успокои. Знаеше какво става, разбира се. Хурем. Намесваше се и нашепваше планове в ухото на Сюлейман. Между него и приятеля му се издигаше бариера.
— Ако превземем Виена, Зелената ябълка ще е наша. Най-после ще успеем да отстраним Карл веднъж завинаги.
Сюлейман замълча. Из здрача се носеше боров аромат, острите иглички оформяха мек килим под подковите на конете, заглушаващ звука. Между дърветата се виждаха сребърнорозовите води на Босфора и тъмният силует на султанската баржа.
— Ти решаваш, Ибрахим. Ти ще си този, който ще ги води.
— Като твой сераскер, разбира се. Но като султан…
— Не, Ибрахим. Този път няма да съм с теб. Ти ще водиш армиите ми. Има толкова много неща да се свършат в Стамбул. Ще остана тук.
Ибрахим дръпна поводите на коня си. Беше поразен. Сюлейман не обърна внимание на реакцията му.
— Господарю! — Ибрахим отново смушка коня си. — Господарю! Топлият кафяв поглед на Сюлейман беше помръкнал. Знае, че решението му е погрешно, помисли си Ибрахим.
— Не можеш, господарю!
— Не съм ли султан? Нима Царят на царете не може да прави, каквото си пожелае?
— Мястото ти е начело на армията!
— Моето място е там, където аз избирам да бъда.
— Еничарите черпят вдъхновение от теб! Ако не ги водиш…
— Те са мои войници. Трябва да се подчиняват на заповедите ми.
— Никой султан досега…
— Султанът създава традициите. Не ги следва, подобно на роб.
— Ще загубиш вярата им в теб!
Сюлейман се пресегна и хвана юздите на Ибрахимовия жребец.
Наклони се напред, така че да се озове лице в лице със своя велик везир, и Ибрахим почувства топлия му дъх върху страните си.
— Ибрахим, ти си мой приятел и мой везир. Достатъчно съм воювал. Поеми този товар от плещите ми. Вземи армията ми. Дай й възможност да се налудува. Те просто искат кръв. На мен ми стига.
— Не бива да го правиш — прошепна Ибрахим.
— Вече съм решил. — Сюлейман се изправи на седлото си. Сложи ръка на рамото на приятеля си. — Вярвам ти така, както на никой друг. Ти си ми като брат. Направи го заради мен.
Препусна напред през дърветата. О, Аллах, помисли си Ибрахим, докато го наблюдаваше. Той наистина смяташе да го направи!
Пера
Дори гласът му се беше променил, помисли си Лудовичи. Нищо не беше останало от младежа, когото беше познавал, дори цветът на кожата му беше различен. По-блед, болезнен цвят. Енергията и страстта, които помнеше, бяха заменени от летаргията на прекомерната му пълнота; правилните черти — от грапавите белези; светлината в погледа беше угаснала. Беше Аббас и едновременно с това — един напълно чужд човек.
Аббас избягна погледа му. Вместо това обърна очи към блестящите води на Златния рог и заговори с дрезгав от вълнение глас.
— Трябваше да те послушам, Лудовичи. Ти се опита да ме предупредиш.
— Не знаех какво е станало с теб. Никой не знаеше.
— Какво стана с баща ми?
Сега беше ред на Лудовичи да извърне поглед.
— Беше опозорен. Гонзага го обвини в пиянство пред Съвета. Освободиха го от поста капитан-генерал. Мисля, че в момента е войник в Неапол. — Лудовичи поклати глава; не можеше да повярва на случващото се. — Аббас, не знаех. Никой нямаше представа къде си.
— И без това нищо не можеше да сториш.
— Гонзага е бил, нали?
Очите на Аббас се замъглиха от спомена за изживяния ужас.
— Кастрираха ме, Лудовичи. Направо в трюма на една галера. Мислеха, че ще умра, но не ги беше грижа. Оцелях, макар да не е минавал и ден оттогава, в който да не ми се е искало да бях умрял. Но Бог не ми оказа тази милост. Вместо това позволи да бъда продаден на пазара в Стамбул. Отведоха ме в царския харем като паж. Предишният кислар агаси ме хареса и ме обучи да поемам повече отговорности. Осмелявам се да заявя, че изборът му не беше случаен. Бях образован, говорех турски и арабски. — Аббас затвори очи. — Може душата да копнее за смъртта, Лудовичи, но тялото умее да оцелява. Добре усвоих задълженията си и когато старият кислар агаси почина, майката на султана ме назначи на неговото място. — Замълча и отпусна глава върху дланите си. Лудовичи потисна импулса си да го докосне — с отвращение осъзна, че не можеше.