След малко Аббас се овладя и вдигна глава.
— Превърнаха ме в дух, Лудовичи. В призрак, който ходи, приказва, диша, но Аббас вече не съществува. Не и Аббас, когото двамата с теб помним.
Лудовичи искаше да му каже нещо, с което да го успокои, но не успяваше да намери думи. Вместо това рече:
— Защо не дойде по-рано?
Аббас горчиво се засмя.
— И двамата знаем отговора на този въпрос.
— Тогава защо си дошъл днес?
— Защото имам нужда от помощта ти.
— Кажи. Ще направя всичко за теб.
Аббас поклати глава.
— Не бързай да вършиш услуги на един непознат, Лудовичи.
— Ти не си непознат.
— Разбира се, че съм. Как бих могъл да бъда същият човек след онова, което ми сториха?
Лудовичи се приведе напред.
— Ти беше мой приятел. Никога няма да се откажа от теб.
Аббас се извърна на една страна и пръстите на лявата му ръка се вдигнаха към белега, там, където преди четири години кинжалът беше оставил кървавата си следа.
— То не престава, Лудовичи. Човек продължава да изпитва плътско желание. Защо не може да престане?
Лудовичи го хвана за ръката. Е, не беше нужен чак толкова кураж, каза на себе си. Човекът срещу него не беше прокажен.
— Аббас, кажи ми какво искаш да направя.
Аббас се затресе, сякаш излезе от някакъв транс.
— Помниш ли Джулия Гонзага?
— Разбира се, че я помня.
— Тя е тук.
— Тук, в Стамбул ли? — Невъзможно. Ако беше посетила Комунита Магнифика, щеше да е разбрал. — Къде?
— В харема. Била е пленена от корсари. Видях я, Лудовичи. Със собствените си очи. Красива е. И аз я искам така силно, както и преди…
— Аббас, моля те…
— … но не мога да я имам. Затова искам да я изведа оттам…
— Невъзможно е!…
— Зная, зная. Но все трябва да има някакъв начин, а и не мога да се справя сам!
Лудовичи дълго не помръдна. Накрая се съгласи.
37.
Хиподрумът
Ибрахим стоеше на стената на големия дворец. Пръстите му гневно се впиваха в камъка. Дълго време не продума, вперил поглед в тъмнината, спускаща се над розовите стени на Айя София и куполите на двореца зад нея, над които се извисяваше кулата на Дивана.
— Надявам се, че Пролетната роза е добре — рече накрая той.
Гюзюл го погледна. Изглеждаше уморен, раменете му бяха увиснали. Надменността, която така подхождаше на гордия му гръцки профил, беше изчезнала. Нещо го беше разтърсило. Какво?
— Физически е добре, господарю. Но сърцето й страда. Именно за това ме изпрати при теб, за да моля за съдействието ти.
— Аз съм неин покорен слуга, както винаги — предпазливо отвърна Ибрахим.
Гюзюл замълча. Този въпрос бе изключително деликатен. Гюлбехар на няколко пъти беше подчертала, че всичко, което имаше да казва на великия везир, не бива да бъде излагано в писмена форма и трябва да бъде съобщено лично на него и на никого другиго.
До нея достигнаха слухове, господарю.
Слухове има винаги и навсякъде.
— За господарката Хурем.
— Какви слухове?
— Че е омагьосала самия Господар на живота.
— Работите на харема не са наша грижа, Гюзюл. Нито на господарката ти. Пролетната роза. Поне за момента.
— Тя се страхува за сина си, господарю. Знае, че онази вещица крои планове срещу него.
Хладният ветрец раздвижи мрака. Ибрахим потръпна.
— Има ли доказателства?
— Не, господарю.
Ибрахим сви рамене. Да имаше поне едно доказателство!
— В такъв случай, какво очаква господарката ти от мен, Гюзюл?
— Помоли ме да ти предам, че ако самият ти се почувстваш заплашен, Мустафа с готовност ще ти се притече на помощ.
О, колко далеч бе стигнала Гюлбехар, помисли си Ибрахим. Вече активно заговорничеше, като останалите от онова гнездо на змии! Беше го очаквал, но въпреки това шокът бе толкова силен, че го смрази до костите. Главата на човек би могла да се озове набучена над Портата на верността само задето вземаше участие в подобен разговор. Знаеше какво послание от Гюлбехар му носеше циганката: предателство.
Колко проницателно от нейна страна да разбере, че сега и той беше застрашен. Ако Хурем наистина планираше да премахне Мустафа, за да дойде самата тя на власт, то си даваше сметка, че като приятел и съветник на Сюлейман той би бил принуден да я спре.