Но измяна!
— Това предложение лично от Мустафа ли идва? — попита Ибрахим.
— От Гюлбехар, господарю.
Дори в тъмното той усещаше, че старицата трепери. Тя също разбираше ужасния смисъл на онова, което я бяха накарали да съобщи.
Трябва наистина да беше забележителна и красива жена, помисли си Ибрахим. Да подчини един владетел на своята власт и да доведе дори майката на шахзадето до такива отчаяни мерки!
— Можеш да предадеш на Пролетната роза следното: ще направя всичко по силите си, за да й помогна — рече накрая Ибрахим. — Аз съм също толкова обезпокоен, колкото и тя. Но й кажи също, че никога, никога не бих сторил нещо, с което да навредя на Господаря на живота. По-скоро бих умрял.
— Ще й предам точно думите ти, господарю.
— И още едно нещо — каза той. — Виждала ли си това момиче, Хурем?
— Много пъти, господарю.
— Опиши ми я.
Гюзюл се вгледа напрегнато в лицето на Ибрахим, опитвайки се да разбере какво очаква да чуе от нея.
— Хубава е, господарю. Много хора биха се поколебали дали да я нарекат красива, но тя със сигурност има излъчване, което повечето мъже харесват…
— Какъв цвят е косата й?
— Златисточервеникава, господарю. Като пшеница и ръжда.
— А лицето й?
— То е с изящна структура. Устните й са доста тънки, а носът й — малко малък. В нея няма нищо забележително, освен очите.
— Очите?
— Те са невероятно зелени и много искрящи, господарю. Почти пронизват.
Ибрахим се опита да си я представи, но парчетата на мозайката все оставаха разбъркани. За него тя не беше нищо повече от преходно увлечение, от болест, завладяла душата на един мъж, доминираща и ръководеща целия му живот. Той се обърна и се облегна на каменния перваз, с лице, извърнато към кулата на Дивана.
— Благодаря ти, Гюзюл. Можеш да си вървиш.
Гюзюл докосна чело до камъните на пода, после с благодарност се изправи и бързо се оттегли. Ибрахим още дълго стоя на мястото си, загледан в настъпващата нощ, потънал в мисли.
Пясъчна кула, мислеше си той, галейки изстиващия камък. Дворецът му бе копие на Ески сарай. Имаше собствена частна баржа, почетен караул, заплата, двойно по-висока от тази на предишния велик везир. Беше се превърнал в най-могъщия мъж в империята. И въпреки това всичко зависеше от приятелството на един-единствен човек. В много отношения той беше истинският султан. Управляваше Дивана, а сега командваше и армията. Не го искаше. Чувстваше се удобно в сянката на Сюлейман, това бе един вид свобода за него. Но Сюлейман го помоли да поеме част от товара му и той с желание го направи, знаейки, че е по-способен да се справи със задачата от самия Господар на живота.
Предателска, сриваща се кула от пясък.
Сюлейман му прехвърли товара си и го остави на колебанията и самотата му. Наистина ли е застрашен, както предполагаше Гюлбехар? Не, Сюлейман му даде думата си. Каквото и да му шепнеше онази вещица в тайнствения свят на харема, Сюлейман никога нямаше да го предаде. Всичко друго би сторил, но не и това.
38.
Ески сарай
Единственото чувство, което владееше Джулия от момента, когато корсарите я бяха пленили, бе страхът. Първоначално се бе уплашила, че ще я измъчват и убият. Страхуваше се от мургавите мъже с лица като на ястреби, чийто очи излъчваха жестокост, убедена, че ще и причинят болка. Но после, когато разбра, че нямат намерение да я нараняват — че тя по някаква причина бе ценна за тях, — страхът й бе отстъпил място на самотата, ужасна разяждаща болка, докато се опитваше да свикне с чуждите лица, обстановката, храната.
В деня, в който бе чула вратите на харема да се затръшват зад гърба и, бе разбрала, че никога няма да се върне към предишния живот. Ла Серенисима бе загубена завинаги. Беше се примирила с новия си живот и с онова, което можеше да й донесе. С приятелството на Сирхане дори самотата й започна да отшумява. Беше заменена с друго чувство, много силно, тъй като бе неочаквано.
Радост.
Никога не си беше давала сметка колко нещастен е бил предишният й живот, защото нямаше с какво да го сравни. Сега, макар че в много отношения бе заменила едната клетка с друга, тя осъзна, че разполага с такава свобода, за каквато не бе и сънувала. Тук бе свободна от стария си и болен съпруг, който я отвращаваше; свободна от задушаващото уединение на своя дом — само с две прислужнички за компания; и преди всичко — свободна от отчайващата изолация на тялото си.