Всяко ястие се поливаше с кипърското вино, сипано в гарафа, изработена от един-единствен къс тюркоаз.
Хранеха се в мълчание. Накрая, когато останаха сами, Сюлейман посочи към виолата.
— Ще ми посвириш ли, Ибрахим?
Ибрахим си пое дълбоко дъх.
— Господарю, надявам се, че ще ме извиниш, но тази вечер съм прекалено угрижен, за да мога да свиря.
Сюлейман укорително се усмихна.
— И какво толкова те тревожи, Ибрахим? Все още искаш да атакувам Виена и да запълня крепостните ровове, за да мине твоята кавалерия, ли?
Но Ибрахим не се усмихна.
— Става дума за нещо много по-важно, господарю.
Сюлейман въздъхна. Ибрахим се беше променил. Вече почти не се смееше. Когато биваха заедно, лицето му сякаш бе изпито от някакъв постоянен мълчалив укор. Какво ли тормозеше разума на великия везир в този момент?
— Нещо, свързано с Дивана ли?
Ибрахим поклати глава.
— Не. Засяга въпрос, който би трябвало да ме е страх дори да споменавам пред теб, господарю.
Сюлейман беше прекарал целия си ден с Хурем и беше в приповдигнато настроение.
— Да не си се съвкупявал с коня си? — попита той през смях.
Ибрахим обаче не поде шегата, а упорито продължи.
— Сред еничарите и из базарите се носят разни слухове.
— Клюки! Искаш да ми пълниш главата с клюки!
— Слуховете са валутата на всяка империя, господарю.
— Аз пък мислех, че са мечовете.
— Те са като епидемия. А има ли епидемия, човек трябва да й обърне внимание.
— Епидемия?
— Стават опасни. Приказките изпълват безистените и базарите и дори се носят из коридорите на двореца.
— Какви приказки?
— За Хурем.
Ибрахим забеляза как Сюлейман се стегна. За пръв път произнасяше името й и бе поразен от физическата реакция, която то беше провокирало. Лицето на приятеля му помръкна от гняв.
— Кадъната? — изръмжа той.
— В базара й викат по име.
— Какво за нея?
— Само повтарям онова, което съм чул, господарю.
— Казвай.
— Говори се, че… — Ибрахим хвърли бърз поглед към Сюлейман и забеляза, че лицето му е по-бяло от алабастър. — Казват, че е вещица. Че те е омагьосала и е замъглила разсъдъка ти.
Сюлейман скочи, сякаш някой го беше шибнал с камшик, и започна да обикаля из стаята, сякаш търсеше невидим нападател.
— Вещица! ВЕЩИЦА!
Ибрахим остана седнал и не помръдваше, въпреки че чуваше как Сюлейман кръстосва зад гърба му и чак се задъхва от гняв.
— Така говорят хората, господарю.
— Доведи ми всеки, който се осмели дори да го прошепне! Ще го предам на палачите!
— Разбираш, че не съм го чул лично. Докладваха ми го шпионите ми.
Сюлейман грабна най-близкият попаднал му предмет — виолата на Ибрахим — и я удари в каменната стена.
— ЩЕ ОТРЕЖА ЕЗИЦИТЕ ИМ И ЩЕ ГИ НАКАРАМ ДА ГИ ИЗЯДАТ!
— Господарю, ако се върнеш в Дивана, ако прекарваш малко по-малко време в харема, тези постни слухове ще престанат и…
— Остави ме!
— Господарю?
— ОСТАВИ МЕ САМ!
Ибрахим се изправи. Внезапно го обзе страх. Това никога не се беше случвало преди — Сюлейман да го отпрати!
Може би малката негодница наистина го беше омагьосала.
— Господарю, позволи ми да остана за малко при тебе и да… Сюлейман внезапно посегна надолу и разкъса робата си. В ъгъла на стаята стоеше безмълвен един черен паж. Сюлейман го сграбчи и го тръшна на пода. Пажът се сви, ридаейки. Султанът силно го изрита отзад и нещастникът бързо запълзя към вратата. Сюлейман измъкна обсипания си със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му, и замахна. Острието проби дупка в робата на пажа и върху задницата му изби алено петно кръв. Немият задавено се закашля, после изпълзя навън.
Сюлейман застана по средата на стаята, като дишаше тежко. В ръката си стискаше окървавения кинжал. Погледна към Ибрахим. Очите му бяха мътни, като разфокусирани — сякаш виждаха великия везир за пръв път.