— Да, бабо — каза той.
Хафизе ги огледа още веднъж. Баязид и Мехмед бяха красавци, помисли си тя. Бяха наследили издължените крайници и хубостта на баща си. Но що се отнасяше до Селим, не беше сигурна. Кога бе успял да надебелее толкова? И защо позволява на Баязид да отговаря вместо него? Селим беше на осем години, време беше да се научи да изразява мнението си.
— Усвояваш ли Корана, Селим?
— Учителят ни бие — измърмори той.
— Защо ви бие? Мързеливи ли сте?
— Не знам — отвърна Селим, без да вдига поглед.
Хафизе огледа сребърната табличка на масата пред нея, върху която бяха подредени парчета от любимия й деликатес рахат локум. Сладкарите й го приготвяха специално за нея всеки ден, за да е пресен. Правеха го от смачкано бяло грозде, грис, брашно, розова вода, кайсиеви ядки и див мед. Тя си избра едно парче и го пъхна в устата си; широкият ръкав на робата й прошумоля.
— Искате ли локум, деца?
Момчетата нетърпеливо приближиха, макар главите им да продължаваха да бъдат наведени. Хафизе забеляза, че Баязид и Мехмед си взеха само по едно парче, докато Селим награби три.
Валиде-султан ги гледаше и се чудеше дали някой от тях един ден щеше да стане шахзаде. Никой от тях не можеше да се сравнява с принц Мустафа, но ако с него се случеше нещо…
Баязид и Мехмед имаха добри качества. Но все още бяха много малки. Времето щеше да покаже. Ами Селим? Слава на Бога, че имаше двама силни и здрави братя!
— Кажете ми какво сте научили — настоя Хафизе.
— Аз мога да хвърлям копие от гърба на коня! — извика Баязид.
Хафизе изненадано го погледна.
— Но ти си само на шест години! — промълви тя.
— Мога и да уцелвам мишена със стрела!
— Ами Корана?
Баязид отново сведе поглед. Смушка Мехмед, който, без да поглежда баба си, изрецитира десет стиха от първата сура на Корана. Хафизе плесна доволно с ръце и Мехмед се изчерви до корените на косата си.
— Ами ти, Селим? Какво знаеш от Корана?
Селим само сви рамене, без да казва нищо.
— Хайде, Селим. Ти си три години по-голям от Мехмед. Кажи ми първата сура. Досега трябваше да си я научил.
Селим измърмори със запъване първите пет строфи и спря.
— Не мога да си спомня повече, бабо.
Хафизе свъси вежди. Можеше да се опита да го придума да продължи, но се отказа. Глупаво момче! Нищо чудно, че учителите му го биеха! На неговата възраст Мустафа можеше да изрецитира цялата първа глава, без да си поеме дъх! Устните й се свиха в тънка бледа линия.
— Уморена съм — рече тя. — Елате да целунете баба си, момчета, после си вървете.
Баязид и Мехмед покорно я целунаха. Селим бе последен. Устните му едва докоснаха страната й. Видя го как на излизане награбва цяла шепа локум и го пъха в гънките на робата си. За малко да го повика и да му се скара, но не го стори. Какъв смисъл имаше?
Наблюдаваше ги, докато играеха край фонтана под прозореца й. Селим показа на по-малките си братя локума, който беше задигнал. Но щом те протегнаха ръце към него, той бързо натъпка парчетата в устата си. Наведе се така, че да могат да го видят как дъвче, присмивайки се на протестите им.
Хафизе отвратено се извърна. Да, дебел и глупав. И жесток.
Слава на Бога за Мустафа.
В Залата на кралете има валута, с която златото не може да се сравнява. Парите са играчка, символ, награда. Сами по себе си те нямат никаква стойност. Единственото нещо, което би могло да бъде разменено за власт и живот, е информацията.
Именно информацията водеше Аббас в малката канцелария на държавната съкровищница всеки следобед на последния ден от седмичните заседания на Дивана. В стаята на дефтердаря Рустем той пиеше чая на дефтердаря, ядеше от халвата му и слушаше онова, което се изливаше от устните на Ибрахимовия избраник.
— Какви са новините от харема, кислар агаси? — попита Рустем.
— Както винаги, господарката Хурем превръща в ад живота на слугините и останалите хури.
— А валиде-султан?
— Боледува. Лекарите й изпращат отвари, но не й помагат особено.
Рустем кимна, но по лицето му не можеше да се прочете нищо. Сигурно се чудеше колко дълго щеше да оцелее главният евнух, когато Хафизе си отидеше. Аббас многократно си беше задавал същия въпрос.
— Имам за теб троха, която очаквам да разчоплиш — каза Рустем.
Аббас кимна и зачака. Троха! Този арогантен, мрачен човечец! Винаги се отнасяше снизходително с него. Дали защото Ибрахим бе негов покровител, или защото беше смел по природа? Нито едно от двете не струваше кой знае колко в двора. Трябваше да го е разбрал досега.