Разбира се, даваше му само информацията, с която Ибрахим искаше той да разполага. Но не в това беше въпросът. Тук нямаше значение на кой господар служиш, стига да ти плащаха и животът ти да не беше в опасност. Какво друго му трябваше на човек?
— Чул ли си биенето на военните барабани?
— Да, както и чуковете на ковачите в Галата, които ехтят ден и нощ. Отново ще се бием с Фредерик.
— Обаче тази кампания ще е различна.
— В какъв смисъл?
— Този път армията ще бъде водена от великия везир.
Аббас смръщи вежди, опитвайки се да схване смисъла на чутото.
— Че кой друг би могъл да бъде сераскер?
— Именно. Никой не би могъл да го замени, слава на Бога. Особено след като султанът предпочита да остане тук, в двореца.
Аббас не можеше да повярва на ушите си.
— Вярно ли е това?
— Още една троха за теб, кислар агаси. Господарката Хурем е тази, която го е убедила да зареже задълженията си на полето на войната.
Тя възнамерява да го ангажира с далеч по-миролюбиви преследвания, докато еничарите се бият срещу хората на Фредерик пред стените на Виена.
— Господарят трябва да е полудял!
— Или обсебен.
— Султанът никога няма да изостави армията си.
Рустем се прозина.
— Скоро целият дворец ще научи новината, кислар агаси. Хафизе султан ще ти бъде много благодарна, ако пръв й я съобщиш.
И може би валидето най-сетне ще предприеме нещо срещу тази отровна малка кучка Хурем, помисли си Аббас. И дано наистина да го стореше, иначе никой от тях нямаше да оцелее, щом валиде-султан си отидеше от този свят.
Това се отнасяше включително и за господаря на Рустем.
40.
Ески сарай
Тъмен облак се спусна над Босфора. Клонче орлови нокти удари по решетката на прозореца, изненадващ за сезона студен северен вятър нагъна водите на Златния рог и те добиха мръсносив цвят. Беше в този затвор от близо десет години, мислеше си Хурем. Оттатък тези облаци вятърът превиваше високата трева, превръщайки я в зелени знамена, развяваше конските гриви, свистеше през номадските шатри, сякаш бяха корабни платна.
Десет години, а тя продължаваше да бъде затворничка.
Сюлейманова затворничка.
Седеше на дивана в своята приемна и съзерцаваше пеещия славей в малката лакирана клетка. Пръстите й нетърпеливо почукваха по бедрото. Обзе я внезапен порив. Тя скочи, свали клетката и я отнесе в края на терасата. Отвори вратичката.
Птичката се поколеба, обърна глава към нея, после към отворената врата. Подскача малко по пода на клетката, после кацна на люлката си — объркана, несигурна.
— Прекалено дълго си бил в клетката си — каза Хурем на славея. — Няма да знаеш как да оцелееш навън. Това е единствения свят, който познаваш, нали?
Върна кафеза обратно на куката. Щеше да полудее.
Отново обърна очи към терасата, към планините, които се разстилаха отвъд водата.
Степите. Вятърът. Люлеещата се трева. Далеч от нея.
Да бъдат проклети! Да вървят по дяволите всички мъже!
Джулия свикна с безделието в хамама. Гледката на толкова много жени, събрани накуп — без ограниченията, налагани им от обществото, без близостта, натрапена им от мъжете — вече не я шокираше. Ей там се къпеха две момичета, сапунисваха взаимно телата си, милваха се без ни най-малко притеснение; други две, кацнали на ръба на една мраморна пейка, се проверяваха една друга за косми. Други момичета пък седяха сами, напълно голи или облечени в прозрачни газени ризи, гледаха апатично през прозорците, търкаха зъбите си, чоплеха носовете си или пък без свян се почесваха.
На изхода на харарета имаше малки стаички, където момичетата можеха да полегнат върху затоплени мраморни пейки и да се оставят на сръчните ръце на гедичлийките, които намазваха телата им с ароматни масла, масажираха ги, бръснеха ръцете, краката и пубисите им. Джулия откри Сирхане именно в една от тези стаички. Приятелката й лежеше по лице върху мрамора, а източеното й слабо тяло блестеше от пот и пара.
Джулия отпрати с очи масажистката.
Отсипа малко масло върху дланите си и го размаза нежно по раменете на Сирхане. Тя усети разликата в докосването и отвори очи.