— Джулия?
— Дойдох да ти кажа, че съжалявам — прошепна Джулия.
Сирхане се изправи и се обърна на една страна. Сякаш за пръв път Джулия забеляза, че кожата на момичето беше доста по-тъмна от нейната. Тъмна като костилката на маслина и мека като плода. Големи тежки гърди, сякаш беше раждала.
— Обичам те, Джулия. — Сирхане прокара пръсти по множеството ситни плитчици, на които бе сплетена косата на Джулия, и ги преметна през едното й рамо. Придърпа главата й към своята. Отвори влажни устни. Бяха сладки, имаха вкус на шербет и плодове. Кожата й беше хлъзгава и топла.
Джулия се дръпна.
— Какво искаш да направя?
Сирхане хвана ръката й и я придърпа към слабините си, притисна я към мястото между бедрата си. Затвори очи, обзета от копнеж.
— Искам да усетя устните ти тук — промълви тя.
Джулия едва сдържа вика си. Устните й? Не! От самата мисъл за това й се повдигна. Но Сирхане вече отмяташе глава назад, а в очите и имаше такъв копнеж… Ако не го направеше, Сирхане щеше завинаги да я отблъсне. Тя беше единствената приятелка, която Джулия имаше тук. А толкова силно копнееше за допира й!
Целуна корема й и извивката на слабините й. Сирхане простена от удоволствие и тялото й потръпна, сякаш през него премина спазъм. Придърпа главата на Джулия към вагината си.
Не мога да го направя, помисли си Джулия. Представи си своя изповедник, застанал до мраморната пейка, облечен в дългите си до земята одежди, стиснал библия в дясната си ръка, а баща й — до него, облечен в червената тога на Съвета. Главата на Сирхане се отметна още по-назад, вече висеше от пейката. Отвори краката си още по-широко, петите й се плъзнаха по топлите плочки. Устните на вагината й бяха нежни като листенца на роза.
— Вечно ще гориш в ада! — викаше свещеникът. — Демоните ще те пекат на бавен огън. Ще гориш вовеки…
— Ти си по-лоша и от звяр — пригласяше му баща й.
— Моля те — прошепна Сирхане. Дишаше толкова тежко, че Джулия виждаше очертанията на ребрата й под кожата. — Моля те.
Тя разтвори крака още по-широко, изви гръб. Пръстите й се вкопчиха в косата на Джулия, дръпнаха главата й още по-надолу. Джулия простена от болка. Предаде се, затваряйки очи, за да не вижда баща си и своя изповедник, глуха за гневния им вой.
Докосна колебливо с устни мястото, което й показваше Сирхане. Очакваше всеки момент нещо да й се случи — може би през раменете й да изплющи камшик или пък над главата й да забумтят вбесени гласове. Но чуваше само стоновете на Сирхане, усещаше единствено нейното учестено дишане и ръцете й, които притискаха лицето й още по-плътно към влажната плът.
Джулия с изненада установи, че Сирхане ухае на мускус, а устните на вагината й са нежни като коприна. Приятелката й високо изрида и Джулия озадачено отвори очи. Наистина ли й доставяше такова огромно удоволствие? Наистина ли беше толкова непоносимо сладостно?
— Използвай езика си — прошепна й Сирхане. Придвижи се напред, а краката й се провесиха от двете страни на мраморната пейка. Опъна ръце над главата си и отново изви гръб в поза на пълно подчинение. Тя се оставяше изцяло в ръцете на Джулия. И не го правеше само от сладострастие. В жеста й имаше огромно доверие. Сирхане вярваше, че Джулия няма да я нарани, че ще я дари единствено с удоволствие.
Отново сведе глава, подаде розовия връх на езика си навън и зарови лице между бедрата на Сирхане. В началото беше плаха, стеснителна, но после се отпусна и впи нокти в тялото на приятелката си, замачка плътта й. Апетитът й в резултат на дългото гладуване се беше събудил, стимулът на проклятието я караше да се наслаждава изцяло на всеки миг.
41.
Топкапъ сарай
Нетипичните за сезона ветрове бързо отшумяха. Дните отново се затоплиха и лятото разцъфна над Босфора. Сезонът на войните.
Павилионът приличаше на скъпоценен камък върху дългия кадифен пръст на хълма Сераглио. Посребреният му купол беше декориран с плетеница от мотиви в синьо и бяло. Дървената част бе гравирана със слонова кост, витражните прозорци бяха оцветени в преобладаващо виненочервено и елементи, напомнящи на паунови опашки. Покрай стените бяха наредени резбовани злати дивани, а на една от тях имаше огромна бронзова камина.
Сюлейман се спасяваше тук, далеч от жегата в каменния дворец, на хълма, където бризовете от Мраморно море шепнеха сред клоните на кипарисите и чинарите.
Хурем лежеше до него на дългия диван, заслушана във флейтите и виолите на музикантите, скрити някъде в градината.