Тя забавляваше Сюлейман, като му представяше театър на сенките.
— Виж — прошепна му.
— Камила! — засмя се той.
— Сега това.
— Овца?
— Не, кон е!
— На мен ми прилича на овца.
— Някога виждал ли си овца с такъв дълъг нос? Освен една турска овца — усмихна се тя. — На име Ибрахим.
— Единственият Ибрахим, когото познавам, не може да се нарече овца! Покажи ми нещо друго.
Хурем смръщи вежди, концентрирайки се върху движението на пръстите си. Сюлейман усмихнато я наблюдаваше. Понякога му приличаше на малко дете.
— Какво ще кажеш за това?
— Котка?
— Котката на кислар агаси. Виж… няма нищо между краката си!
— Не бива да си правиш такива шеги. — Той се намръщи.
— Защо?
— Защото е обида срещу исляма.
— Такъв лицемер си!
Сюлейман поклати глава. Трудно му беше да намери отговор на подобна забележка. Как се осмеляваше да му говори такива неща? Нима не осъзнаваше къде й беше мястото? Когато си зададе този въпрос, Сюлейман реши, че отговорът е отрицателен. Не, тя нямаше точна представа за мястото си. Може би именно това обичаше най-много у нея. Не би позволил на никой друг да му говори по този начин.
Може би единствено на Ибрахим.
Сюлейман насочи поглед към градината. Сред розите и карамфилите пълзяха костенурки със залепени свещи на корубите. Кръглата луна хвърляше дълги сенки през листата. Тук цареше мир. Би останал на това място завинаги.
Но Аллах искаше война. В тази спокойна нощ до слуха му достигаха гърмежите откъм арсенала при Галата, където изпитаха ново оръдие за предстоящата кампания в земите на север. Лятото беше дошло, сезонът на всяка нова военна кампания; време бе синовете на газиите за пореден път да понесат знамето на Мохамед срещу неверниците. Този път обаче Сюлейман нямаше да ги поведе. Този път щеше да остане тук. С Хурем.
Ески сарай
Хафизе султан остаряваше. Гарвановочерната й коса сега беше боядисана с къна, за да се скрият сивите кичури, а черният въглен и белилата не бяха и състояние да замаскират торбичките под очите и брадичката. Крайниците й трепереха дори когато седеше.
Приемната й имаше извит таван, украсен с фреска от преплетени кедрови клопки. Фаянсовите плочки от Изник по стените също бяха обрамчени с кедър и обковани със сребърни гвоздеи.
Тя седеше върху копринен диван, сред сатенени възглавници, бродирани със злато, подпъхнала крака под себе си.
Аббас опря чело в мекия копринен килим, преди да заговори.
— Корона на забулените лица.
— Аббас. — Не й достигаше дъх, сякаш бе тичала през градината, за да го посрещне, което, разбира се, беше абсурдно. Със сигурност не беше мърдала от мястото си поне час. — Искал си да говориш с мен?
— Така е, Корона на забулените лица. По един въпрос, който, надявам се, ще се окаже маловажен.
— Стига, Аббас. Познавам те добре. Щом си дошъл при мен заради този проблем, значи той със сигурност е важен.
— Става дума просто за един слух, който научих от… моите източници.
Крехкостта на валидето сякаш изведнъж се изпари. Тя внезапно застана нащрек, очите й се впиха в неговите.
— Кого засяга този слух?
— Господарката Хурем.
Лицето на старата жена се сбърчи неодобрително.
— Тази!
— Само слух е.
— Понякога обръщам повече внимание на твоите слухове, отколкото на официалните изявления на Дивана, Кажи ми какво си чул, Аббас.
— Скоро армията ни ще потегли срещу Фредерик.
Хафизе си позволи да се усмихне сковано.
— Целият град говори за това. Даже Фредерик го знае.
— Чух, че Господарят на живота може да не застане начело на армията си.
— Какво?
— Казаха ми, че господарката Хурем е убедила султана да остане в града.
Реакцията й притесни Аббас — за момент му се стори, че господарката му ще се задуши. Страните й се обагриха в тъмнорозово. Аббас благоразумно запази мълчание.
— Ти… мислиш ли, че това… е вярно? — изпелтечи накрая тя.
— Само ти казвам какво съм чул, Корона на забулените лица. Реших, че е мой дълг да те уведомя.
Хафизе кимна, очевадно още не се беше съвзела от новината. Удари с длан по страничната облегалка на дивана.
— Тази жена си позволява твърде много!
— Надявам се, че не съм причинил излишни главоболия — рече Аббас.