Може би това беше най-чистата форма на желанието и най-чистата форма на агонията.
Докато наблюдаваше, една прислужница започна да посипва със златна пудра раменете, ръцете, гърба и гърдите на Джулия. От пудрата кожата й заблестя като ковано злато, а пламъкът на свещта се отразяваше в нея като хиляди миниатюрни диамантчета.
Джулия…
Той неохотно се извърна. Хурем искаше да го види. Ама разбира се! Той го беше очаквал.
Хурем седеше прегърбена на дивана. В ръцете си мачкаше копринена кърпичка, въртеше я нервно около пръстите си. Очите й бяха зачервени от плач. Аббас почти я съжали.
Направи задължителните теманета, докосна с дясната си ръка сърцето, устните и челото си.
— Господарке. Искала си да ме видиш?
Хурем подсмръкна, попи очи с кърпичката.
— Какво да правя, Аббас?
— Господарке?
— Чувам, че Господарят на живота е избрал да прекара нощта с една от хурите.
— Това е негово право, господарке. Не бива да се разстройваш. Все още си втора кадъна. Нищо не може да промени този факт.
Хурем отново поднесе кърпичката към очите си.
— Как се казва тя?
Аббас се поколеба, внезапно застана нащрек. Имаше чувството, че някъде наблизо се таи опасност.
— Джулия — предпазливо отвърна той. — Венецианка е.
— Културна дама от двора.
— Щом така казваш.
Хурем се престори, че се замисля. Накрая рече.
— Искам да се видя с Господаря на живота. Възможно ли е да приеме да вечеря с мен?
— Не мисля, господарке. Когато султанът избере момиче…
— Не те попитах за мнението ти! — Гласът й изсвистя като камшик. Моментално го накара да замлъкне. Огледа я по-внимателно. Може би в крайна сметка, тя изобщо не беше плакала.
— Господарке?
— Искам да видя Господаря на живота… тази вечер. Той все още е в сарая при валиде-султан. Нали така?
— Щом казваш, господарке…
— Помоли го от мое име да вечеря с мен. Кажи му, че съм разкаяна и искам да си върна душевното равновесие.
— Може да не е възможно да…
— Аббас, спомняш ли си какво се случи с предишната киайя на робите? Може би тогава още не си бил част от харема?
Аббас усети как устата му пресъхва. Змията не беше загубила зъбите си.
— Не съм сигурен, че те разбирам, господарке.
Хурем стана и приближи до него. Застана толкова близко, че Аббас усети парфюма й. Тя го погледна и му се усмихна.
— Напротив, много добре ме разбираш, Аббас. Всички знаят какво се случи с киайята. При това тя не си беше позволявала да ме обижда така, както го правиш ти в този момент.
— Нямам намерение да те обиждам, господарке. Просто…
— Не желая да слушам възраженията ти, Аббас. Тази вечер султанът може и да спи с друга жена, но знаеш ли в чие легло ще се озове утре вечер? Когато една жена има мъж между краката си, Аббас, тя се радва на неговото пълно внимание. Така че — освен ако не знаеш със сигурност какво ще се случи утре, разбира се — помни случката с киайята и прави каквото ти казвам.
— Да, господарке.
Аббас излезе от стаята. Мразеше се за слабостта си. Защо животът беше толкова важен за него, че да е готов на всичко, за да го запази? Този негов инстинкт за самосъхранение за пореден път го беше предал.
Много добре, щеше да бъде нейна маша. Но наранеше ли тя по някакъв начин Джулия, червеят щеше да покаже главата си.
45.
— Сама приготвих вечерята — каза Хурем.
Имаше лозови сарми, пълнени с месо от агне сукалче, малки късчета от печено на скара пиле, шиш кебап, реване, халва и различни видове шербет.
Сюлейман седеше и я гледаше. Беше нащрек. Чувстваше се като някои непознат. Сякаш я беше предал по някакъв начин. Тя мълчаливо го наблюдаваше как се храни.
— Не си ли гладна? — попита я той. Хурем поклати отрицателно глава. Султанът набоде едно парче месо и измърмори.
— Вкусно е. Нови подправки ли си използвала?
— Муоми разполага с хиляди рецепти, господарю мой.
Сдъвка поредната хапка. Огледа внимателно лицето й. Беше сигурен, че е плакала, макар тя да се опитваше да го скрие. Но очите й бяха зачервени, а клепачите — подпухнали.
— Искаш ли да ти представя театър на сенките? — попита го тя.
Понякога беше като малко дете, помисли си той. Винаги готова да му достави удоволствие.
— Не сега — отвърна.
Тя потъна в мълчание. Наблюдаваше го с едва забележима усмивка, крехка като сенките.