Выбрать главу

— Да поръчам ли да ми донесат виолата?

Той отново поклати глава. Храната беше вкусна, но апетитът го беше напуснат. Бутна чинията си настрана.

— Моля те, яж, господарю.

— Не съм гладен.

— Обидила ли съм те по някакъв начин, султане мой?

— Не.

— Но е имало моменти, в които съм се държала самонадеяно в твое присъствие. В страстта си към теб забравих къде ми е мястото. Ако си ядосан, знам, че вината е моя.

Хурем изглеждаше дълбоко покрусена. Сюлейман искаше да посегне и да я успокои. Но нямаше да го направи. Нямаше да й покаже, че неговата болка бе не по-малка, от нейната. Тя трябваше да разбере, че колкото и да я обичаше, той имаше задължения към исляма и османлиите, а тя пък имаше задължения към него. Само Бог знаеше колко труден беше за усвояване този урок за дълга, но беше крайно време тя да го научи.

— Ти си моето светилище, малка роксолана. Но аз продължавам да съм владетел. Трябва да помниш това.

— Да, господарю.

Той стана. Хурем не вдигна очи. Вместо това най-неочаквано се наведе напред и целуна краката му.

Сюлейман се шокира. Не беше имал намерение да я унижава така.

— Хурем — нежно промълви той, — ние сме обвързани от нашия дълг. Аз не мога да бъда като другите мъже.

Трябваше да си тръгне, преди да се е размекнал напълно, каза си той. Бедната Хурем. Тя не го разбираше. Да, вярно бе, че го е омагьосала. Но не беше вещица. Беше го завладяла със своята невинност и привързаността си към него.

След като Сюлейман си тръгна, Муоми влезе в стаята и коленичи пред чиниите на масата.

— Едва докосна храната си — каза Хурем. — Достатъчно ли ще бъде?

— Да — прошепна Муоми. — Достатъчно.

Аббас едва я позна.

Бяха я облекли в риза от розова коприна и сини прозрачни шалвари, дулма — тежък кафтан с перлени копчета и обрамчени със златен конец илици, а на главата й бяха прикрепили малка шапчица, обсипана с блестящи изумруди, диаманти и опали. Очите й бяха очертани с въглен, а останалата част от лицето й бе скрито зад фестониран с мъниста яшмак.

На китките и глезените й подрънкваха сребърни верижки, тънки като конец, на шията й висеше златно колие с огромна перла, полюшваща се на него, а от шапчицата й висеше друг златен амулет.

Когато стана, една гедичлийка й помогна с тежката брокатена наметка на фереджето — широката качулка и дългите ръкави я покриваха така, че да не се виждат дори връхчетата на пръстите й.

Неговата Джулия.

Съпроводи я през коридорите на двореца до чакащата карета.

Когато се настаниха вътре, той се загледа в неподвижната забулена фигура насреща му и се зачуди какво би казала, ако разбереше, че дебелият обезобразен евнух срещу нея бе същият младеж, който някога я бе ухажвал по каналите на Венеция…

— Страх ли те е? — попита я той.

— Да.

— Не бива да се страхуваш. Султанът е добър човек. Няма да те нарани.

След дълга пауза я чу да казва.

— Какво трябва да направя? — Гласът й трепереше. Тя беше на ръба на паниката, осъзна Аббас.

— Спала ли си някога с мъж?

— Не, никога.

— Никога? — Мили Боже! Никога! Нямаше Бог! Ако имаше, то той беше садист и тиранин?

Какво можеше да й каже? Как би могъл да й помогне?

— Просто трябва да правиш онова, което той поиска. Ще ти покаже.

— Защо избра мен?

— Защото си най-красивата жена на света — чу се да отвръща, но след това стисна устни и не продума, защото знаеше, че ще се издаде. Щеше да я заведе до леглото на господаря си. Не можеше нищо да стори. Трябваше да свършат с това, защото и без това вече беше стигнал до дълбините на човешкото отчаяние. Ако Джулия беше късметлийка, нейната съдба щеше да е по-добра от неговата.

Топкапъ сарай

Когато Аббас влезе в спалнята, Сюлейман вече чакаше. Лежеше върху леглото, облечен в проста бяла риза, поръбена с хермелин. Китката пера от бяла чапла бе прикрепена към тюрбана му с брошка от бели диаманти и червени рубини. Из стаята се носеше приятен аромат, идващ от месинговите кандила, висящи от високия куполовиден таван.

Аббас докосна чело до килима три пъти и рече:

— Велики господарю.

Сюлейман го гледаше и се опитваше да си спомни протокола.

— Кислар агаси, загубил съм кърпичката си някъде. Знаеш ли кой я е намерил?

— Да, господарю. Ще се погрижа да ти я върне.