— Джулия — шепнеше той, докато подтичваше. — Джулия, какво си сторила?
46.
Призори. Аббас изведе Джулия през голямата порта, гледаща към Босфора, и я накара да го последва до брега. Спря за момент и вдигна поглед към сиво-синьото небе, видя да кръжат над тях птиците, които в Стамбул наричаха „прокълнати души“. Ято бели диви птици, които никога не издаваха звук, дори движението на крилете им беше безшумно. Никой не ги беше виждал да се хранят или да почиват, сякаш непрестанно сновяха над черните води на Босфора и наблюдаваха. Разправяха, че това били душите на удавените хури.
Това бе традиционният начин, по който всеки султан се отърваваше от жените на братята си, когато седнеше на трона, както и от някое момиче, забременяло незнайно как от бял евнух. Говореше се, че дъното на Босфора било побеляло от костите на бивши конкубини.
Сега беше ред и на Джулия.
Аббас потръпна, когато я погледна. Беше плакала и въгленът се беше размазал по страните й, сплетената й коса висеше разрошена около лицето. Беше облечена само в розовата риза и сините шалвари от предишната вечер. Забеляза, че двамата бостанджии любопитно оглеждат тялото й през тънката коприна.
— Какво става? — промълви тя.
Аббас забеляза, че убийците го наблюдават. Нямаше да им даде причина да заподозрат нещо.
— Няма да се върнеш в Ески сарай — каза той. Хвана я за ръката и я поведе към чакащата на брега лодка.
— Къде отиваме?
— Просто прави това, което ти се казва — отвърна Аббас.
— Моля те, кажи ми какво става.
— Silenzio! Тихо! — изсъска той и звукът на родния й език я накара да замълчи от изненада.
На дъното на лодката лежеше опънат голям чувал. Щом стигнаха до брега, Аббас с лекота я вдигна и я прехвърли в лодката, в центъра на отворената торба. Извади сребърна връв от гънките на робата си, после хвана ръцете й и ги завърза отзад.
— Какво правиш?
Аббас нищо не каза. Върху кърмата на лодката беше струпана купчина големи гладки камъни и той започна да ги слага в чувала. Вдигна стените на чувала над главата й и го върза с въжето.
— Помни, че те обичам — прошепна той на италиански и я бутна на пода. После слезе от лодката и се присъедини към двамата бостанджии, очакващи го на другата лодка.
Свеж бриз разчупи гладката повърхност на Босфора. Виковете на мюезините, призоваващи правоверните на молитва, се носеха над водата както от европейския, така и от азиатския бряг на града. Кулата на Дивана се издигаше сред мъглата, а слънцето се отразяваше в островърхия й покрив.
Красива сутрин за умиране, помисли си Аббас.
Загребаха покрай хълма Сераглио и мрачните стени на двореца, като теглеха завързаната зад тях лодка. Трябваше да стигнат по средата, между полуострова и азиатския бряг. Аббас стоеше на носа и се оглеждаше. Видя един гръцки рибарски кораб, карамусал, да се появява за момент върху покритата с петна вода, преди отново да бъде погълнат от спускащата се завеса на мъглата.
Заповяда на бостанджиите да спрат да гребат и за момент се възцари мълчание. Аббас погледна към малката лодка, поклащаща се зад тях на другия край на въжето. Безформеният вързоп продължаваше да се очертава в чувала.
— Хванете въжетата! — Аббас извика малко по-силно, отколкото бе необходимо.
Бостанджиите хванаха въжетата, които тръгваха от палубата и започнаха да ги дърпат и разклащат така, че втората лодка да почне да се пълни с вода. Накрая тя се наклони надясно и се преобърна. Чу се тих плясък, когато чувалът се прекатури във водата. За момент по повърхността на водата се появиха въздушни мехури, после вързопът изчезна.
Аббас отново напрегна поглед, за да зърне карамусала сред мъглата, но не видя нищо. Направи знак на бостанджиите да отрежат въжетата и тежко се отпусна на носа, а те загребаха обратно.
Джулия извика, когато се озова във водата, усети как камъните я повличат към дъното. В мига, в който кислар агаси бе завързал ръцете й, беше разбрала какво ще се случи, а също, че е излишно да се съпротивлява. Беше решила да се нагълта с вода веднага, да свърши бързо, но някакъв първичен инстинкт за самосъхранение отслаби решимостта й и когато лодката почна да потъва, тя дълбоко пое въздух и се опита да го задържи, като се опитваше отчаяно да се освободи от въжето, привързващо ръцете й зад гърба.
За нейна огромна изненада въжето се развърза много лесно.