Когато падна във водата, почувства как сякаш някой прониза ушите й с горещи игли. Опита се да не изкрещи при тази болка, за да не загуби и последните остатъци от въздух в дробовете си. Замаха с ръце като обезумяла и изведнъж чувалът се отвори.
Кислар агаси! Той искаше тя да се спаси!
Чувалът се изхлузи от нея и тя сляпо размаха ръце във водата; сребристата й повърхност беше много над нея. Гърдите й се разкъсваха като в агония; копнееха за нова глътка въздух.
Толкова далеч…
Изскочи на повърхността, когато най-малко очакваше. Отвори уста, за да поеме въздух, но се нагълта с вода и започна да се дави.
Махаше с ръце и крака, но устата й продължаваше да се пълни с вода. Обзе я паника, знаеше, че ще умре.
Нещо докосна ръката й и тя отчаяно се вкопчи в него. После пред очите й притъмня.
Аббас погледна назад само веднъж, видя как карамусалът се плъзга леко между лодката и азиатския бряг, видя и двете фигури, които се опитваха да измъкнат нещо на борда. Бързо отмести очи, да не би бостанджиите да проследят погледа му, но тогава мъглата отново се спусна над тях и утрото съхрани тайната си.
Когато Сюлейман се завърна, върху голямата порта Ба’аб-Ай-Хумаюн беше натрупал сняг. Той седеше намръщен върху мощния си арабски жребец, глух за виковете на еничарите и тълпите, които бяха изпълнили Диван Йолу, за да го посрещнат. Този път дори не бяха успели да стигнат до Виена. Повече от месец един малък гарнизон от войници бе удържал напора на Ибрахим при Гюнц и кампанията постепенно се беше изчерпала със серия от незначителни нападения от страна на неговата конница и безкрайни спорове между генералите му по въпроса за това в коя посока да ударят.
Върна се призори. Хафизе султан, неговата майка, беше мъртва. Въпреки че жалееше за нея, някаква част от него се чувстваше странно освободена. Молеше се за душата й и чувстваше как товарът се вдига от плещите му. Гласът, който постоянно, в продължение на дни и години, му беше повтарял думата „дълг“, „дълг“, „дълг“, отслабваше все повече и повече в съзнанието му.
Европейската кампания беше упражнение по безсмисленост. Интерлюдията с венецианското момиче бе истинско бедствие. Сега вече му беше ясно като бял ден кой е най-близкият му съветник — както на бойното поле, така и в леглото. Много дълго беше отсъствал. Хурем, омагьосай ме отново.
Пета част
Път от прах
47.
Ески сарай, 1535
Една гедичлийка я преведе през покоите. Гюзюл се възхити, пряко волята си. Хурем разполагаше със собствена градина с мраморен фонтан и птичарник със славеи, канарчета и някакви непознати за нея птици — огромни създания с хищно извити клюнове и с пера, обагрени в червено, зелено и кралско синьо. Из безистените се мълвеше, че дори била получила легло от Амой, Китай, изработено от слонова кост, алое, сандалово дърво и огромни късове розов корал. Предполагаше се, че струва истинско състояние.
Хурем лежеше по корем върху една мраморна пейка, затопляна отдолу от огромните котли на двореца, а Муоми масажираше врата и раменете й. Частният й хамам, забеляза Гюзюл, беше голям, колкото приемната на Ибрахим.
Тя направи церемониален поклон и зачака, паднала на колене, Хурем да благоволи да забележи присъствието й.
Хурем отвори едното си око и на лицето й светна усмивка.
— А, Гюзюл.
— Ще ми окаже ли твоя светлост честта да разгледа незначителната ми стока?
Хурем отвърна с леко кимване. Гюзюл се наведе, развърза зелената копринена кърпа, която държеше в ръцете си, и разпръсна пред себе си панделките, дантелите и евтините украшения, подреждайки ги така, че да изтъкне предимствата им.
Муоми продължи да впива дългите си силни пръсти в раменете на господарката си. Хурем все така успяваше да поддържа слабо тялото си, забеляза Гюзюл. Приличаше на котка, спокойна и доволна, опъната върху любимия й диван. Очите й бяха мечтателно притворени, крайниците — отпуснати свободно. Човек не би допуснал, че е родила пет деца. Макар че не беше кърмила нито едно от тях и преставаше да им обръща внимание в мига, в който пъпната връв биваше прерязана. Отрочетата й трябваше да се грижат сами за себе си, ако искаха да оцелеят.
Влажните гъсти кичури червеникава коса залепваха за лицето й. Зелените очи сякаш я наблюдаваха иззад дълги стръкове суха трева, като очи на хищник, дебнещ плячката си. Гюзюл потръпна.
— Е, как е господарката ти? — неочаквано попита Хурем.