Гюзюл усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
— Господарката ми ли?
— Пролетната роза.
Изведнъж Гюзюл установи, че й е трудно да диша. Не смееше да срещне тези ужасни зелени очи. Заби поглед в пръснатите по килима джунджурии.
— Господарката греши.
— Господарката никога не греши — поправи я Хурем и се прозина. — Ти си човек на Гюлбехар. Идваш в Стамбул, за да предаваш нейните послания и да шпионираш из харема.
Гюзюл нищо не каза. Зачака.
— Не се страхувай. Това, което искам, е малко информация. Това е едничката ти стока, която може да предизвика интерес у мен.
Хурем бавно почеса прасеца на единия си крак с палеца на другия. Гюзюл забеляза как мускулите на бедрата й се стегнаха. Задните й части все още бяха малки и твърди. Като на момче, помисли си Гюзюл. Докато Гюлбехар дебелееше от тъпкане със сладкиши в Маниса, Хурем се ограничаваше и сякаш пиеше от някакъв таен фонтан на вечната младост. А може би всичко беше благодарение на отварите, които й приготвяше Муоми?
Вещица.
— Аз съм само вестоносец, господарке.
— Именно. Но се чудя кой е този, който те посреща тук. Кой е приятелят на Гюлбехар в двора?
Гюзюл мълчеше. Усети как коленете й треперят. Не можеше да ги спре. Тялото й я издаваше.
— Имаш основание да се страхуваш, Гюзюл. Вярно е, че служиш на жената, която може един ден да стане майката на следващия султан. Но това е въпрос на бъдеще, а утре може вече да не си жива. Днес аз съм тази, която шепне в ухото на султана, и ако искам, мога да му подхвърля, че една циганка е дошла в харема му и е нарекла любимата му кадъна „вещица“ в лицето и жестоко я е засегнала.
Гюзюл се подпря на ръката си, за да запази равновесие.
— Господарке…
— Ти избираш. Помисли си малко.
Хурем отново затвори очи и се отпусна под пръстите на Муоми. Гюзюл почувства, че ще припадне. Знаеше, че е участничка в опасна игра, но никога опасността не й беше изглеждала толкова реална. Сега можеше да се прости с живота си.
— Ибрахим… господарке — промълви накрая тя.
Очите на Хурем моментално се отвориха.
— Ибрахим — измърмори тя. Чертите на лицето й изглеждаха спокойни и отпочинали от масажа, но в очите й имаше хлад и празнота. — Не би трябвало да съм изненадана. Той прилича на ревнив любовник, не е ли така, Гюзюл?
Гласът на Гюзюл беше изчезнал.
— Изправена си пред избор, дъртачке. Не можеш да служиш на две господарки. И имаш само един живот. Животът е жесток, нали?
— Господарке, ще направя всичко…
— Още не знаеш каква сделка ще ти предложа, Гюзюл. Ей там, върху масата, съм оставила шишенце със запушалка. В него има малко течност. Искам да го скриеш в робата си и да го отнесеш в Маниса. После ще съм доволна, ако намериш начин да изсипеш съдържанието в питието на Мустафа. Мислиш ли, че можеш да направиш това, Гюзюл?
Старата жена силно простена.
— Труден избор, напълно те разбирам. Но преди да си се надигнала от мястото си, ще трябва да си взела решение. Ти или Мустафа. Кой от двама ви ще умре?
— Невъзможно е, господарке. Слугите опитват всяко нещо, което му се поднася…
— Може би си мислиш, че Ибрахим е в състояние да те спаси. Вярно е, че ушите му се радват на вниманието на султана. Но има други части от тялото, които са по-желани. И много по-убедителни. Е, какво решаваш, Гюзюл?
— Господарке, моля те. Всичко друго…
— Какво решаваш?
Тя наистина не се шегуваше, помисли си Гюзюл. Ако й откажеше, щеше да нареди да я убият, без да се замисли.
Аллах да й е на помощ!
— Ще направя, каквото мога — каза тя.
— Ако се провалиш, не очаквай разбиране или милост от мен.
— Но, господарке…
— Сделката е проста, Гюзюл. За провалите не се дава награда.
Гюзюл я погледна ужасена.
— Благодаря ти, че ми показа дрънкулките си — рече Хурем, — но си имам достатъчно.
Гюзюл събра бижутата с треперещи пръсти и ги уви в кърпата. Пропълзя до мраморната масичка и взе красивото шишенце от синьо-бял порцелан, сякаш беше нейната смъртна присъда. Което можеше да се окаже и вярно, помисли си Хурем. Жената изпълзя от стаята, изглеждаше много по-стара, отколкото на влизане.
Щом Гюзюл излезе, Хурем отново затвори очи и простена, когато Муоми заби кокалчетата на пръстите си в слабините й и натисна така, сякаш се опитваше да отдели ставите от бедрата й. Трябваше да си разчисти сметките с Ибрахим, помисли си Хурем. Беше неизбежно, макар да се бе опитала да го избегне. Ибрахим искаше да владее Сюлейман. Но султанът бе неин.