Диванът представляваше дълга правоъгълна стая с ниски миндери покрай стените. В дъното имаше решетъчен прозорец със завеса от черна тафта, спусната отпред. Царедворците го наричаха „опасния прозорец“, защото зад този прозорец Сюлейман можеше да се появи във всеки момент и да слуша дискусиите. Това означаваше, че когато в края на деня пашите отиваха да му докладват, те не можеха да скрият нищо от него, тъй като нямаха представа дали през този ден султанът бе стоял зад скрития прозорец.
Но днес Сюлейман беше там. Наблюдаваше, докато Ибрахим изслушваше внимателно оплакването на един арменски търговец от негов колега евреин. Способността на великия везир да прониква в детайла го поразяваше, както и неизчерпаемата му любов към манипулацията дори на най-малките инструменти на властта. След завръщането си от Виена Сюлейман за кратко се беше върнал към заседанията на Дивана, но скоро отново бе прехвърлил това досадно задължение на Ибрахим. Слава богу, че имаше мъже като него. По отношение на Ибрахим го изпълваше топла гордост, същия прилив на бащинска привързаност, която изпитваше към Мустафа.
Колко далеч бяха отишли газиите, мислеше си той, от времето, когато бяха воювали и препускали из широките степи на Анадола, понесли живота и културата си със своите черни шатри от кози кожи. Сега синовете на османлиите живееха в огромни палати и се молеха във величествената християнска катедрала Айя София, дело на византийския император Юстиниан. Сега той, Сюлейман, ръководеше обновяването на този велик град, издигнат на прага между Европа и Азия, и позволяваше на бивши християни да участват в управлението на империята, докато той работеше върху кануна, който щеше да постави началото на една велика мюсюлманска цивилизация.
Беше сигурен, че Бог очакваше от него да се нагърби с това дело. От петнайсет години беше султан, вече бе уморен. Уморен от безкрайните кампании, за които настояваха агите и еничарите му; уморен от мириса на кръв и купищата разлагащи се тела, изпълващи рововете на велики крепости, които щяха да паднат обратно в ръцете на неверниците още щом изтеглеше армиите си за през зимата.
Времето на разрушенията беше свършило. Нека Ибрахим ръководи империята. А той щеше да даде на газиите и техните християнски роби цивилизация, която щеше да процъфтява поне хиляда години напред. Щеше да построи наново този град в прослава на исляма, да даде на народа си канун, който да му гарантира мир и добро управление и да задържи тези неуморни номади у дома.
Сюлейман въздъхна. От сега нататък трябваше да строи, не да руши.
48.
Топкапъ сарай
Да вечеряш със Сюлейман в неговите лични покои, бе привилегия, която не се оказваше на никой друг, освен на него, Ибрахим, но великият везир вече не се радваше на това внимание така, както преди. Беше постоянен посетител в двореца на Сюлейман, но напоследък поканите за вечеря бяха все по-редки. Когато това се случваше, той установяваше, че султанът се е превърнал в уморителен събеседник, който се впускаше в безкрайни разговори по административни въпроси или разясняваше плановете, които бе разработил заедно с новия си архитект, Синан, за някой нов комплекс от джамии. На Ибрахим му се струваше, че приятелят му е забравил коя е живителната кръв на империята — на всяка една империя. Беше направил кардинална грешка — беше се уморил от завоевания.
След като вдигнаха чиниите, Ибрахим наля още кипърско вино в двата кристални бокала и зачете на глас историята на Александър. Изрецитира главите за похода до Персия, поражението на персийския император Дарий при Гавгамела и превземането на Вавилон.
По едно време спря, вдигна очи от книгата и ги впи в Сюлейман.
— И ние трябва да отидем там, господарю.
Сюлейман кимна. Същия ден в Дивана бяха научили, че персийският шах Тамасп си беше върнал Вавилон. Като защитник на вярата, Сюлейман не можеше да пренебрегне подобно предизвикателство към своята власт.
Шахът покровителстваше духовниците отстъпници, позволявайки им да разпространяват еретическата си доктрина в Месопотамия и дори в Азербайджан и Армения. Те бяха жестока язва, която трябваше да бъде изрязана от плътта на исляма. Осмеляваха се да обявяват своите имами — най-обикновени простосмъртни — за непогрешими, дори си позволяваха да правят интерпретации на Корана. Обиждаха султана така, както никой гяур — на който в крайна сметка би могло да му бъде простено заради невежеството — не би го сторил. Не биваше да бъдат оставяни да проповядват това зло в свят град като Багдад.