— Да, Ибрахим — съгласи се Сюлейман. — Повече не можем да се преструваме, че не забелязваме суфавидите.
— Защо си толкова сериозен, господарю мой?
Сюлейман въздъхна.
— Трябва ли винаги да се втурваме към портите, Ибрахим? Да отблъскваме една атака и веднага откъм някоя друга стена отново да се разнася звукът на бойните свирки?
— Винаги е било така. Ти си император. — Как така самият той разбираше този факт по-добре от Сюлейман, зачуди се Ибрахим.
— Една империя е нещо много повече от машина за водене на войни, Ибрахим, Трябва и да строим, да създаваме неща, които ще останат, след като прахта от армиите ни изчезне от хоризонта.
— Винаги ще има армии, господарю. — И слава богу, добави наум Ибрахим. Защото какво беше мъжът, ако нямаше седло под себе си и ноздрите му не усещаха миризмата на кожа и прах? Сюлейман ставаше все по-изнежен, все по-привързан към харема си.
Не, все по-привързан към Хурем.
— Уморен съм от всичко това, Ибрахим.
— Господарю, човек не може да е султан и в живота му да няма конфликти. Той трябва да подчини другите или сам да се подчини на тях. Няма друг начин.
— В такъв случай не сме по-различни от уличните кучета.
— Мохамед ни е подтикнал да вървим на джихад, господарю. Навсякъде носим зеления флаг на исляма със себе си.
За пръв път върху лицето на Сюлейман се появи усмивка.
— Мохамед! Какво те е грижа теб за исляма?
— Това е моята религия, господарю.
— Твоята религия е онази, която най-ти изнася. Не мислиш ли, че знам това, стари приятелю?
Религията е за лицемерите и суеверните стари жени, помисли си Ибрахим. Но щом султанът знаеше толкова много за него, защо тогава му се доверяваше до такава степен?
— Аз съм верен войник на исляма — рече на глас.
— Ти си добър войник и верен везир. Това ми е достатъчно.
— Подиграваш ми се, господарю.
— Ти се подиграваш с всички нас.
Не, помисли си Ибрахим. Със султана не се подиграваше. Обичаше Сюлейман като брат. Може би защото двамата бяха толкова различни. Обичаше го заради добротата и слабостта му. Може би го обичаше и защото Сюлейман се нуждаеше от него. Обичаше го, защото бе положил мечтите си в нозете му и султанът му бе позволил да ги изживее.
— След няколко дни двамата с теб ще яздим заедно под зеления флаг, господарю. Хладният вятър ще отвее всичките тези опасения.
— Не, Ибрахим, не и този път. Преди три години не исках да поема към Виена, но се оставих да ме убедят. Времето показа, че съм бил прав. В продължение на пет месеца трябваше да гледам как топовете ни затъват в калта под стените на крепост, чието име вече дори не мога да си спомня. Фредерик не се появи, нито пък Карл — така, както бях предвидил. Този път няма да се поддам на уговорките. Сам ще поведеш армиите ми към Персия.
Ибрахим се втренчи в пода, потънал в каменно мълчание.
— Толкова ужасен и непоносим ли е товарът, който прехвърлих на плещите ти, Ибрахим? Друг на твое място би заплакал от радост заради оказаната му чест.
— Мястото на султана е при армията му.
— Не ми изнасяй лекции на тема дълг! — изджавка Сюлейман, а после по-спокойно добави: — Можеш ли да смажеш шах Тамасп и да ме избавиш от този комар?
— Разбира се, господарю.
— Тогава го направи, Ибрахим. От сега нататък ти ще си бранителят на моите порти.
— Иска ми се да не взимаш окончателно решение, господарю.
— Вече съм решил.
Ибрахим дълго мълча. Време беше, реши накрая той. Трябваше да го каже.
— Господарю, има един въпрос, който силно ме тревожи.
— Говори свободно, Ибрахим.
— Днес при мен пристигна пратеник от Маниса. Направен е опит за покушение срещу сина ти Мустафа.
Сюлейман рязко си пое дъх. Устните му се свиха в мрачна линия.
— Кой ти донесе тази новина?
— Личните куриери на Гюлбехар, господарю. Няма грешка.
— Какво точно се е случило?
— Синът ти е седнал да вечеря с капитана на личната си стража. Капитанът пил малко вино и веднага му станало лошо. Час по-късно издъхнал в агония.
— А Мустафа?
— Той още не бил пил от своята чаша, когато това се случило, слава на Бога!
Сюлейман удари с юмрук по пода.