— Кой го е сторил?
— Няма доказателства — отвърна Ибрахим, но тонът му подсказваше, че знае нещо. Сюлейман долови това и рязко впи поглед в приятеля си.
— Кой, Ибрахим?
— Господарю, няма доказателства. Но трябва да имаме предвид тази вероятност.
Ибрахим не отвърна. Отбягна погледа на Сюлейман. Да видим дали беше толкова сляп, та да не вижда очевидното, помисли си Ибрахим.
Внезапно Сюлейман посегна и сграбчи приятеля си за китката. Ибрахим смръщи вежди. Беше забравил колко силен е султанът.
— Грешиш! — изсъска Сюлейман.
— Кой друг, господарю?
— Това е поредната фантазия на Гюлбехар! Донеси ми доказателство, Ибрахим. Донеси ми поне едно дребно доказателство!
— Господарю, дал си й прекалено много власт! Тя те командва денем и нощем! Колко често те виждам напоследък? Вече не ходим на лов, рядко се храним заедно, не ме викаш да ти посвиря! Тя е завладяла всяка минута от живота ти!
— Кой?
— Не. Страхувам се. Страхувам се от онова, което се случва с теб. Сюлейман, когото познавах навремето, нямаше да остави армията му да поеме на бой без него.
— Сюлейман от онези години беше просто едно момче, което правеше онова, което е правел и баща му. Сега вече съм голям и самостоятелен мъж.
Ибрахим знаеше, че и без това е отишъл прекалено далеч, но не можеше да се сдържи. Кръвта бучеше в ушите му.
— Тя желае смъртта на Мустафа, за да стане някой от нейните синове султан!
Сюлейман дълго гледа Ибрахим, преди да продума. Когато отвори уста, гласът му пресекваше. Сякаш една част от него си беше отишла от тази стая, беше се отчуждила от Ибрахим.
— Бил си мой приятел години наред, Ибрахим. Не ме карай да те намразя.
— Господарю…
— Сега си върви. Трябва да помисля.
Ибрахим се надигна и излезе от стаята. По дяволите онази малка вещица! Може би прекалено дълго се беше забавил с атаката срещу нея. Сега, след като Хафизе султан си беше отишла, кой можеше да спре Сюлейман и да го върне назад, ако застане на ръба?
Тимариотът беше чувал как го наричат. Човекът с каменното лице. Бе очаквал да изпита някакъв страх в негово присъствие. Но Рустем дефтердар нямаше вид на лош човек. Приличаше досущ на някой от стоте писари от двореца. Нищо в изражението му не подсказваше, че на този свят друго, освен пергамента пред него имаше значение. Когато тимариотът влезе в стаята, Рустем не повдигна очи. Продължи да гледа в документа, опънат на масата.
— Ти ли си Мухаммад Дюргюн?
— Аз съм — отвърна тимариотът.
— И си от Киркларели?
— Да.
Рустем продължаваше да не поглежда към него.
— Баща ти е взел участие в битката при Мохач и обсадата на Будапеща?
— Да. — Тимариотът се поколеба, не знаеше какво да каже. Какво щеше да стане, ако историите за дефтердаря се окажеха неверни? — Баща ми почина миналата година. От чума.
— Ако е така, значи по закон земите му преминават обратно във владение на султана. — Рустем дефтердар взе перото от масата и отбеляза нещо в документа пред себе си.
— Има ли нещо… — Тимариотът спря, чудейки се как да го каже. Беше яздил цели два дни, за да стигне дотук, воден от страха да не загуби земите, които Селим бе подарил на баща му след обсадата на Белград.
— Няма ли някакъв начин?…
Рустем дефтердар помълча малко, после каза.
— Името на баща ти не е ли Хаким Дюргюн?
— Да.
— Според моите списъци ти грешиш. Той още е жив. Всяка година трябва да плаща на държавната съкровищница по една аспра на овца. Имаш ли някакви въпроси?
— Не, дефтердар.
— В такъв случай приключихме.
Тимариотът излезе от офиса на дефтердаря, поразен от простотата на онова, което последният току-що бе сторил. Канунът строго забраняваше едно феодално имение да се предава от баща на син. Но само след няколко думи, той бе станал собственик на бащините си земи — срещу определена цена, разбира се. Баща му беше плащал по една аспра за всеки две овце. За привилегията да задържи земята, Рустем бе удвоил данъка му. Можеше да си представи къде щяха да отидат излишните пари.
И все пак, заслужаваше си. Само му се щеше да бе видял какъв цвят са очите на човека, който никога не се усмихваше.
49.
Шестостенният павилион зад Портата на блаженството се извисяваше сред градините на селямлъка. Мраморът премрежваше погледа, оцветените прозорци бяха богато украсени със злато. Павилионът бе кацнал посред една горичка от черни кипариси, отвътре стените му бяха облицовани с фаянсови плочки в синьо и тюркоаз с тръстикови мотиви, омагьосана гора от подобни на пера листа, населена със страховити неземни същества с очи от рубини и късове бяла майолика. Дебели килими повтаряха шарките в рубинено и слонова кост. В кедровите пана над вратите бяха вплетени калиграфски надписи от по-ранна епоха в лазурносиньо и бяло. Подът беше толкова майсторски изработен, че изглеждаше като направен от един-единствен къс планински кристал. Беше като рай в рая, ослепително светилище от мрамор.