Нима наистина мислеше, че ще й каже и ще и позволи да се присмива над единственото достойнство, което му беше останало?
— Тя ми плати.
— Пренебрегнал си заповедта на султана за пари?
Аббас събра куража си.
— Кой не би го сторил?
Хурем плесна развеселено с ръце.
— А, много повече ми харесва, когато си искрен с мен, Аббас. Ти си змия, която се преструва на овца. Чувствам се много по-добре, когато ми показваш ноктите си.
— Ще умра ли?
— Искаш ли да умреш, Аббас?
— Една част от мен го желае.
— Няма да се опитвам да те спра. Разбира се, ти знаеш какво е наказанието за неподчинение на султана. Ще те забодат на остро копие и ще те оставят да издъхнеш така на слънцето. Казват, че отнемало три дни, понякога и повече…
— Моля те, господарке…
— Не очаквам от теб да се молиш, Аббас. Не затова те повиках тук.
— Какво искаш?
— Твоето подчинение. Твоето подчинение до деня, в който умра.
Аббас гледаше втренчено в шарения килим в краката си.
— Аз и без това съм роб. Няма значение кой ми е господарят.
— В такъв случай ще ми намериш някой, който да ми донесе главата на Ибрахим?
От самата идея му спря дъхът.
— … Ибрахим?
— Мислиш, че ще те оставя да избегнеш смъртта ей така, без нищо ли, Аббас? Няма да разменя твоите три дни на агония просто за нищо, евнухо мой.
Аббас вдигна очи и срещна погледа й. О, как би искал да изтрие тази триумфална усмивка от лицето й! Как би искал да вземе един камшик и да нашиба тази малка зиади, докато не падне ридаеща на пода и не почне да лази в краката му. О, как би искал да я изнасили, да я държи безпомощна между бедрата си. Но всичко това беше извън неговата власт.
— Ще ти помогна — рече.
Аббас седеше на дюшека, който извади от нишата в стената, в скута му мъркаше бяла котка. Пръстите му нежно галеха козината й. Вярваше, че — както учеше Мохамед — котките имаха душа също като хората, затова галеше любимката си така, сякаш беше човек.
— Какво мога да направя, малка зиади? Тя изправи огледало пред лицето ми и аз не видях нищо в него. Тя ми показа слабостта ми. Някога си мислех, че имам кураж. Но едно е да имаш куража да си играеш със смъртта, а съвсем друго — да я приемеш. Дори след всичко, което ми причиниха, пак бих могъл да бъда истински мъж, стига да имах достатъчно смелост да сложа край на мъките си със собствения си кинжал. Но не мога, не мога. Какво друго ми остава?
Котката измърка нежно, гальовно, големите й зелени очи бавно примижаха в мрака.
— Щом иска да смаже Ибрахим, добре! Какво значение има за мен вече? Ще дам на Смеещата се нейния перфектен антипод — мъжът, който никога не се смее.
51.
Първата пролетна хубава вечер. Лежаха на дивана под светлината на свещите, а сърпът на луната висеше ниско над минаретата, изпълващи рамката на отворения прозорец.
— Остани завинаги тук — прошепна Хурем.
Сюлейман се усмихна.
— И какво ще стане с османлиите, ако го направя?
— Ако ще империята да се превърне на пух и прах. Не ме е грижа.
— Понякога… — Той не довърши изречението си. — Часовете никога не ни стигат, Хурем.
— Ще имаме ли такива това лято, господарю? Агата ще забие ли скоро големия военен барабан?
— Шахът на Персия стана прекалено нахален. Време е комарът да бъде смазан.
Хурем се нацупи. Понякога, помисли си той разнежено, тя беше досущ като малко дете. Той взе ръката й и огледа ленената превръзка около китката. Потръпна при спомена за неприятната случка.
— А ти? — прошепна тя.
Сюлейман се усмихна.
— Нима си струва да извървя всичкия път до Персия заради някакво досадно насекомо? Ще оставя това на Ибрахим.
Хурем обви ръце около шията му и се притисна към него. Султанът почувства влажните й сълзи върху кожата си.
— Наистина ли ще останеш този път?
— Достатъчно съм воювал, малка роксолана.
— Ами какво ще правим с Римския император, Карл?
— Папата призовава за съюз срещу нас. Иска Неапол и Венеция да се присъединят, за да защитят Средиземноморието. Ибрахим казва, че подобен съюз е неосъществим.
— Ибрахим… — подигравателно го изимитира тя.
— Доверявам се на преценката му.
— Дава ли ти някакви гаранции?
— Никой не може да гарантира каква ще е следващата стъпка на гяурите. Преди пет години собствените армии на Карл плячкосваха из Рим. Такива хора нямат чувство за чест. Кой може да предвиди какво ще направят подобни варвари?