Градът приличаше на огромна цветна мозайка под дългите игли на минаретата и блестящите куполи на джамиите. Канунът на Мехмед Фатих повеляваше всички къщи да бъдат боядисани в съответствие с религията на техните обитатели. Там, където живееха арменци, постройките бяха сиви, гетата в жълто бяха на евреите, тъмносивото бе цветът на гръцкия квартал. Турските къщи бяха боядисани в жълто или червено, въпреки че хората от двореца бяха задължени да боядисват своите домове в черно.
Това правеше по-лесно намирането на къщата на дефтердаря. Аббас премина през пълните с народ улички на Стамбул. Анонимността му беше гарантирана от черното фередже, с което се беше забулил. Къщата на Рустем бе изненадващо голяма, иззидана от червен камък, със собствен заден двор. Един паж въведе евнуха вътре. Рустем седеше в един павилион в дъното на двора. Наблизо ромолеше мраморен фонтан.
Дефтердарят направи кратко темане и покани Аббас да седне срещу него върху тъмночервения дамаски килим. Чернокож паж им поднесе шербет и постави сребърна табличка със сладкиши помежду им.
— По каква причина ми е оказана честта да бъда посетен от кислар агаси? — попита Рустем.
— Идвам по заръка на господарката Хурем.
Аббас забеляза, че по лицето на домакина му не се появи дори искрица интерес. Този човек наистина имаше лице на статуя.
— Е? — подкани го Рустем накрая.
— Изглежда, че имате един общ интерес.
— Какъв може да е той?
— Вие самите.
А, ето я и реакцията, помисли със задоволство Аббас. Не беше кой знае какво, просто леко трепване на мускулите на едната му страна, придружено с вдигане на очи за миг. Но достатъчно.
— Сигурен съм, че имаш намерение да ми обясниш, Аббас.
Аббас знаеше за корумпираността на Рустем, но беше запазил мълчание. Веднъж попаднал в харема, той бързо бе научил, че такава ценна разменна монета като информацията не бива да се пилее с лека ръка.
Тя можеше да се използва във всеки един миг, за да се вдигне залогът, надвиснал над нечия глава. Като залога, който му бе определила Хурем.
В качеството си на дефтердар, Рустем отговаряше за събирането на данъците от тимариотите, феодалите воини, на които султанът бе раздал малки имения като благодарност за вярна служба. После спахиите събираха в натура данъците от местните селяни, преобръщаха ги в пари, удържаха си една част заради направените разходи, после представяха баланса на правителството.
Но земята си оставаше собственост на султана и след смъртта на някой спахия тя трябваше да бъде върната обратно на държавата. Това бе един от основните принципи на османската система. Единствен султанът можеше да наследява земи и богатства.
Аббас се приведе напред.
— Венецът на забулените глави ме помоли да ти кажа името на един човек: Хаким Дюргюн. Изглежда, че миналата година е починал от чума. Но продължава да обработва своя тимар до Адрианопол. Забележително трудолюбив дух, не мислиш ли, Рустем?
— Наистина забележително. Ще проверя тази работа.
— Има и други истории. Има един тимариот от Румелия, който е умрял преди четири години. Долу-горе по същото време, когато ти си станал ковчежник. Оттогава насам той е започнал да взема по осем аспри на овца от своите селяни. Но ти не си направил нищо по въпроса и с този мъртвец. Дали защото се страхуваш от духове, или защото самият ти получаваш по две аспри на всяка овца?
Рустем не направи опит да отрече, но Аббас и не беше очаквал. Подобно нещо не бе в природата на дефтердаря.
— Откъде имаш информация за всичко това?
— Там, където има дори един чернокож евнух, аз имам свое ухо, Рустем. Имам още много истории за разказване.
— Разбирам. — Рустем си избра един сладкиш и бавно го задъвка. — Какво искаш? Пари?
— Не съм дошъл тук по своя инициатива. Господарката Хурем ме праща.
— Тя няма нужда от пари.
— Разбира се.
— В такъв случай ще ми иска услуга?
— Много повече от това, Рустем, много повече.
— Казвай.
— Тя иска съюз.
За пръв път от началото на разговора им Рустем вдигна очи и погледна директно Аббас. Бяха сиви, забеляза евнухът. Ноемврийски очи. Не бяха студени. Просто сиви и празни.
— Ще бъде интересна сделка. Тя не знае ли, че Ибрахим е мой патрон?
— Разбира се, че знае. Не мислиш, че бих държал подобно нещо в тайна от нея, нали?
— Мисля, че би й казал точно толкова, колкото трябва да й се каже, но не повече.