— Да — рече Рон, — и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти… „Няма дърва“ — що за глупост?!
— Насам! — каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.
Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за „Гринготс“. С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей — бебето Норбърт беше достатъчно страшно…
— Чувате ли нещо? — прошепна Рон.
Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.
— Мислиш ли, че е привидение?
— Не знам… звучи ми като криле.
— Напред има светлина… виждам нещо да се движи.
Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.
— Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? — попита Рон.
— Вероятно — каза Хари. — Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж… Е, няма друг начин… ще тичам.
Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.
Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.
— Ами сега какво? — попита Рон.
— Тези птици… Те не може да са тук само за украшение — замислено каза Хърмаяни.
Наблюдаваха птичките, които летяха вихрено над тях и блестяха. Блестяха?
— Това не са птици — каза Хари внезапно, — Това са ключове! Крилати ключове… вижте внимателно. Което трябва да означава… — Той се огледа из помещението, докато другите бяха втренчили погледи в ятото от ключове. — Да… вижте! Метли! Трябва да хванем ключа на вратата!
— Но те са стотици!
Рон оглеждаше ключалката на вратата.
— Трябва да търсим някой голям старомоден… вероятно сребърен, като бравата.
Всеки от тях грабна по една метла и се извиси във въздуха сред облака от ключове. Те посягаха и се опитваха да сграбчат някой от омагьосаните ключове, които обаче се стрелкаха и фучаха толкова бързо, че им беше почти невъзможно да хванат някой от тях.
Но ненапразно Хари беше най-младият търсач от един век насам. Той имаше дарбата да зърва неща, които другите не виждаха. След една минута криволичещ полет из вихъра от перушина във всички цветове на дъгата той забеляза голям сребърен ключ, на който едното крило беше изкривено, сякаш вече веднъж е бил хванат и грубо пъхнат в ключалката.
— Този! — подвикна Хари на другите. — Този големият… там… не, там… с яркосините криле… перата от едната страна са съвсем смачкани.
Рон се стрелна в посоката, накъдето сочеше Хари, блъсна се в тавана и за малко не падна от метлата си.
— Трябва да го заобиколим! — извика Хари, без да откъсва очи от ключа с повреденото крило. — Рон, ти се спусни отгоре… Хърмаяни, стой отдолу и му попречи да слезе… пък аз ще се опитам да го хвана. Така, СЕГА!
Рон пикира, Хърмаяни се стрелна нагоре, ключът убягна и на двамата и Хари полетя подир него. Ключът се спусна към стената, Хари се наведе напред и с неприятен хрущящ звук го притисна с една ръка към камъните. Ликуванията на Рон и Хърмаяни отекнаха из високото помещение.
Бързо се приземиха и Хари хукна към вратата със съпротивяващия се ключ в ръка. Пъхна го в ключалката и го обърна — това подейства. В мига, в който ключалката щракна, ключът отново полетя, сега вече с много смачкан вид, след като е бил хващан два пъти.
— Готови ли сте? — попита Хари другите двама с ръка на бравата. Те кимнаха и той отвори вратата.
Следващото помещение беще толкова тъмно, че изобщо нищо не виждаха. Но когато прекрачиха прага, стаята внезапно бе заляна от светлина и се откри учудваща гледка.
Те стояха на ръба на огромна шахматна дъска, зад черните шахматни фигури, които до една бяха по-високи от тях и изваяни от нещо, наподобяващо черен камък. Срещу тях, в другия край на помещението, бяха белите фигури. Хари, Рон и Хърмаяни потръпнаха — нито една от огромните бели шахматни фигури нямаше лице.
— Какво ще правим сега? — прошепна Хари.
— Не е ли очевидно? — каза Рон. — Трябва да играем, за да прекосим стаята.
Зад белите фигури се виждаше друга врата.