— Тогава го убий, глупако, и готово! — изпищя Волдемор.
Куиръл вдигна ръка, за да извърши някакво смъртно проклятие, но Хари инстинктивно протегна ръка нагоре и хвана лицето на Куиръл…
— ОООООХ!
Куиръл се изтърколи назад и по лицето му се образуваха мехури. Хари вече знаеше — Куиръл не можеше да докосне голата му кожа, без да изпита ужасна болка. Единственият му шанс беше да се хване за Куиръл и да му причинява достатъчно болка, за да му попречи да изрече някакво проклятие.
Хари скочи на крака, хвана ръката на Куиръл под лакътя и се вкопчи в нея колкото можеше по-плътно. Куиръл се разпищя и опита да отхвърли момчето. Болката в главата на Хари се усилваше — той не виждаше нищо, само чуваше ужасните писъци на Куиръл и крясъците на Волдемор „УБИЙ ГО! УБИЙ ГО!“, и други гласове, може би в собствената си глава, които викаха „Хари! Хари!“.
Усети, че ръката на Куиръл се изтръгна от неговата хватка, разбра, че всичко е загубено, и пропадна в мрак — надолу… надолу… надолу…
Нещо златно блестеше точно над него. Сничът! Опита се да го хване, но ръцете му бяха прекалено тежки.
Примигна. Това изобщо не беше сничът. Бяха очила. Колко странно!
Пак примигна. Усмихнатото лице на Албус Дъмбълдор изплува над него.
— Добър ден, Хари! — каза Дъмбълдор.
Хари втренчи поглед в него. После си спомни.
— Сър! Камъкът! Беше Куиръл! Той взе камъка! Сър, бързо…
— Успокой се, момчето ми, изостанал си малко от събитията — каза Дъмбълдор, — Камъкът не е у Куиръл.
— Тогава у кого е? Сър, аз…
— Хари, моля ти се, по-кротко. Иначе Мадам Помфри ще накара да ме изхвърлят.
Хари преглътна и се огледа. Осъзна, че май се намира в болничното крило. Лежеше в легло с бели ленени чаршафи, а до него имаше маса, отрупана с неща, които можеха да напълнят половин магазин за сладкиши.
— Подаръци от твоите приятели и почитатели — каза Дъмбълдор сияещ. — Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.
— От колко време съм тук?
— От три дни. Роналд Уизли и Хърмаяни Грейнджър ще бъдат крайно облекчени, задето си дошъл на себе си. Те бяха извънредно разтревожени.
— Но, сър, камъкът…
— Виждам, че не мога да ти отвлека вниманието. Добре тогава. Камъкът. Професор Куиръл не успя да ти го вземе. Аз пристигнах навреме, за да предотвратя това, макар че ти и сам се справяше много добре, трябва да призная.
— Вие пристигнахте там? Значи сте получили бележката по совата на Хърмаяни?
— Трябва да сме се разминали във въздуха. Едва бях стигнал в Лондон, когато ми стана ясно, че мястото, където трябва да бъда, е онова, което току-що бях напуснал. Дойдох тъкмо навреме, за да издърпам Куиръл от теб…
— Значи вие сте бил!
— Опасявах се да не съм закъснял.
— Почти бяхте, аз не можех още дълго да го задържам да вземе камъка…
— Не става дума за камъка, момче, а за теб… усилието, което си направил, едва не те уби. В продължение на цял ужасен миг аз се боях, че наистина те е убило. А колкото до камъка, той е унищожен.
— Унищожен? — попита Хари в недоумение. — Но вашият приятел… Николас Фламел…
— Я виж, значи знаеш и за Николас? — възкликна Дъмбълдор очарован. — Наистина добре си си свършил работата! Е, Николас и аз имахме малък разговор и се съгласихме, че така е най-добре.
— Но това означава, че той и жена му ще умрат, нали?
— Те са сложили настрана достатъчно еликсир, за да им стигне, докато уредят всичките си работи, и после ще умрат, да.
Дъмбълдор се усмихна приятелски, като видя изумлението на лицето на Хари.
— На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях.
Хари лежеше и не намираше думи. Дъмбълдор си тананикаше и се усмихваше на тавана.
— Сър? — обади се Хари. — Мислех си… Сър… дори ако камъка го няма вече, Вол… искам да кажа Вие-знаете-кой…