Бош и Ървинг продължително се изгледаха.
— Забравяш нещо, Бош — намеси се Линдел. — Днес претърсихме къщата на Шиън. И не открихме никакъв пистолет.
Хари откъсна очи от заместник-началника и погледна към агента.
— Значи хората ти са го пропуснали — отвърна той. — Франки е дошъл тук с онзи пистолет, защото оръжието не е мое.
Бош се отдалечи от тях, преди гневът му да избухне. Той се отпусна на един от меките фотьойли в дневната и погледът му заблужда през остъклените врати.
Ървинг се приближи, но не седна.
— Какво означава това, че сте го подтикнали?
Бош вдигна очи към него.
— Снощи пихме заедно. Той ми разказа някои неща. Разказа ми как си изпуснал нервите с Харис. Каза, че онова, което Харис твърдял — за нещата, които според него му били сторили ченгетата — било вярно. Всичко. Виждате ли, той беше сигурен, че Харис е убил момичето, изобщо не се съмняваше. Но го измъчваше онова, което е направил. Каза ми, че тогава, в онази стая с Харис, просто загубил контрол. Превърнал се в същото нещо, което преследвал през всички тези години. Това ужасно го измъчваше. А тази вечер аз го докарах тук и…
Бош усети, че чувството за вина свива гърлото му. Изобщо не се бе замислил. Не беше видял очевидното. Беше прекалено погълнат от следствието, от Елинор и от пустия си дом.
— И? — каза Ървинг.
— И разбих на пух и прах единственото, в което през всички тези месеци беше вярвал, единственото, което го крепеше. Казах му, че Майкъл Харис е невинен. Казах му, че е сгрешил и че сме в състояние да го докажем. Изобщо не се замислих до какво ще доведе това. Мислех само за случая.
— И смятате, че това го е накарало да се самоубие, така ли? — попита заместник-началникът.
— Когато са разпитвали Харис в онази стая, нещо се е случило с Франки. Нещо ужасно. После загубил семейството си, загубил делото… Мисля, че го е крепяла само убедеността в правотата му. Когато открих, че е допуснал грешка… Когато грубо проникнах в неговия свят, за да му го кажа… Това го е съсипало.
— Виж, това са глупости, Бош — рече Линдел. — Искам да кажа, че те уважавам, уважавам приятелството ти с този човек, но ти не виждаш онова, което е точно пред очите ни. Очевидното. Самоубил се е, защото е бил виновен и е знаел, че ще се върнем за него. Самоубийството му означава едно — признание.
Ървинг погледна към Бош в очакване на отговора му. Но Хари не отвърна нищо. Беше уморен да се съпротивлява.
— Струва ми се, че съм съгласен с агент Линдел — каза накрая заместник-началникът.
Бош кимна. Очакваше го. Те не познаваха Шиън като него. През последните години двамата с бившия си партньор не бяха поддържали близки отношения, но на времето бяха достатъчно добри приятели, за да знае, че Линдел и Ървинг грешат. За него беше по-лесно да се съгласи. Това щеше до голяма степен да го оневини. Но не можеше да го направи.
— Дайте ми време до утре — каза той.
— Защо? — попита Ървинг.
— Запазете самоубийството в тайна от медиите още дванадесет часа. Утре сутрин ще продължим с нашия план. Дайте ми време да видя какво ще се получи и какво ще каже госпожа Кинкейд.
— Ако изобщо каже нещо.
— Няма начин. Едва се сдържа. Дайте ми възможност да видя как ще се развият нещата. Ако не установя връзка между Кинкейд и Елайъс, направете каквото трябва с Франки Шиън. Съобщете на света каквото смятате, че знаете.
Ървинг се замисли, после кимна.
— Предполагам, че това ще е най-предпазливата линия на действие — каза той. — И без това трябва да изчакаме резултатите от балистиката.
Бош кимна в знак на благодарност. После отново впери очи навън през отворените врати. Дъждът се усилваше. Той си погледна часовника. Ставаше късно. А преди да си легне, трябваше да свърши още нещо.
30
Беше длъжен лично да отиде при Маргарет Шиън и да е съобщи какво е направил със себе си Франки. Нямаше значение, че са били разделени. Бяха живели заедно достатъчно дълго време. Тя и двете момичета заслужаваха да им го каже приятел, а не някой непознат да им съобщи по телефона посред нощ. Ървинг беше предложил бейкърсфийлдското полицейско управление да прати полицай в дома им, но Бош знаеше, че това ще е също толкова ужасно.
Свърза се с полицията в Бейкърсфийлд, но само, за да вземе адреса на Маргарет Шиън. Можеше да й позвъни, За да я помоли да го упъти. Но това означаваше да й каже, без да се налага да обяснява, стар полицейски номер, за да улесни неприятното задължение. Щеше да е проява на страхливост.
По щатската магистрала Голдън почти нямаше движение. Дъждът и късният час бяха пратили всички по домовете им, освен шофьорите на камиони, които нямаха друг избор. Повечето от тях пътуваха на север към Сан Франциско или се завръщаха с празни каросерии към зеленчуковите полета във вътрешността на щата. По стръмния и лъкатушещ участък от магистралата през планината на север от Лос Анджелес често се срещаха тирове, поднесли и излезли от пътя или отбили встрани, за да не рискуват в този коварен дъжд. Когато излезе от планинския район, Бош най-после можеше да набере скорост и да навакса загубеното време. Докато шофираше, той гледаше мълниите, просветващи на лилавеещия източен хоризонт. И мислеше за някогашния си партньор. Припомняше си старите случаи и ирландските вицове, които Шиън често разказваше. За да не мисли какво е направил, за да не се измъчва от чувството си за вина.