— Но Харис не беше осъден.
— Да.
Бош изчака малко, защото смяташе, че преди следващия въпрос й е нужна почивка.
— Какво се промени, госпожо Кинкейд? — накрая попита той. — Какво ви накара да пратите онези писма на Хауард Елайъс?
— Подозренията ми изобщо не престанаха. После един ден, беше преди няколко месеца, послушах разговор между съпруга ми и неговия… неговия приятел.
Тя изрече последната дума така, сякаш е най-ужасното нещо, което може да се каже за някого.
— С Рихтер ли?
— Да. Мислеха, че не съм си вкъщи. Трябваше да съм с приятелките си на обяд в клуба. „Маунтънгейт“. Само че престанах да ходя на обеди, след като Стейси… Е, нали разбирате, обедите и изобщо тези неща престанаха да ме интересуват. Затова казвах на Сам, че отивам в клуба, но всъщност ходех при Стейси. На гробището…
— Ясно. Разбирам.
— Не, мисля, че не можете да разберете, детектив Бош.
Той кимна.
— Съжалявам. Навярно сте права. Продължавайте, госпожо Кинкейд.
— Тогава валеше. Също като днес, силен и тъжен дъжд. Затова останах при нея само няколко минути. Прибрах се вкъщи рано. Предполагам, че не са ме чули да влизам заради дъжда. Но аз ги чух. Разговаряха в кабинета… Аз ги подозирах, затова се приближих до вратата. Безшумно. Застанах там и ги подслушах.
Бош се наведе напред. Това беше кулминацията. Съвсем скоро щеше да разбере доколко е искрена. Съмняваше се, че двама мъже, замесени в убийството на дванадесетгодишно момиче, биха си разказвали спомени за това. Ако Кейт Кинкейд заявеше, че е така, той щеше да си помисли, че го лъже.
— Какво казаха?
— Не разговаряха с цели изречения. Разбирате ли? Правеха само кратки коментари. Ясно беше, че приказват за момичета. За други момичета — беше отвратително. Нямах представа доколко е организирано всичко това. Заблуждавах се, че ако със Стейси се е случило нещо такова, то е било слабост от негова страна, нещо, с което се опитва да се бори. Но грешах. Тези мъже бяха хищници.
— Значи сте слушали до вратата… — за да я върне към темата, каза Бош.
— Те не разговаряха, а като че ли коментираха. Разбирах, че гледат нещо. Чувах и компютъра — клавиатурата, и други звуци. По-късно щях да използвам компютъра и да открия какво са гледали. Бяха малки момичета-десетина-единадесет…
— Добре, след няколко минути ще стигнем и до компютъра. Но сега да се върнем на онова, което сте чули. Как този… тези коментари ви накараха да заключите яли да разберете нещо за Стейси?
— Защото споменаха за нея. Чух Рихтер да казва: „Ето я.“ После съпругът ми каза името й. Изрече го… Почти с копнеж — не като баща. После замълчаха. Разбирах, че я гледат. Почувствах го.
Бош се замисли за онова, което предишната вечер му бе показала Райдър. Трудно можеше да си представи Кинкейд и Рихтер да седят в кабинета и да гледат същите снимки — но със съвсем различна реакция.
— И после Рихтер попита съпруга ми дали се е чувал с детектив Шиън. Сам се поинтересува защо и Рихтер попита за подкупа за подхвърлянето на отпечатъците на Харис. Мъжът ми се засмя и отговори, че нямало никакъв подкуп. После му обясни какво съм му разказала по време на процеса — за това, че съм ходила в онази авто-мивка. После двамата се засмяха и Сам каза нещо, което си спомням съвсем ясно: „През целия си живот съм имал късмет…“ И тогава разбрах. Той го беше направил. Двамата го бяха направили.
— И решихте да помогнете на Хауард Елайъс.
— Да.
— Защо на него? Защо не отидохте в полицията?
— Защото знаех, че изобщо няма да го обвинят. Фамилията Кинкейд е могъща. Убедени са, че стоят над закона и е така. Бащата на съпруга ми тъпче с пари всички политици в този град. Независимо дали са демократи или републиканци. Всички са му длъжници. Но това нямаше значение. Свързах се с Джим Камп и го попитах какво ще стане, ако някога заподозрат друг човек в убийството на Стейси. Той ми каза, че нямало да са в състояние Да го съдят заради първия процес. Защитата само трябвало да посочи, че предишната година са подозирали друг. Това щяло да е достатъчно.
Бош кимна. Знаеше, че е права. Процесът срещу Харис завинаги бе оставил косми в тортата.
— Може би няма да е зле да направим почивка за няколко минути — рече той. — Трябва да телефонирам.
Хари изключи касетофона. Извади от куфарчето клетъчния си телефон и каза на Кейт Кинкейд, че междувременно ще провери останалата част от къщата.