Докато минаваше през официалната трапезария и влизаше в кухнята, той набра номера на Линдел. Агентът от ФБР отговори незабавно. Бош говореше тихо, като се надяваше, че гласът му не се чува в дневната.
— Тук е Бош. Получи се. Имаме свидетел, готов да ни съдейства.
— Със запис?
— Със запис. Казва, че съпругът й е убил дъщеря й.
— Ами Елайъс?
— Още не сме стигнали дотам. Просто исках да се задействате.
— Ще съобщя.
— Забелязахте ли някого?
— Не. Изглежда съпругът й още си е вкъщи.
— Ами Рихтер? Той също е замесен.
— Не сме сигурни къде е. Може и той да си е вкъщи. Ще го открием.
— Успех.
След като затвори, той застана на прага и се загледа към Кейт Кинкейд. Беше с гръб към него и изглежда беше вперила очи в мястото, където допреди малко седеше той. Не помръдваше.
— Добре — каза Бош, когато се върна в дневната. — Да ви донеса ли нещо? Чаша вода?
— Не, благодаря. Добре съм.
Той включи касетофона и отново представи себе си и събеседничката си. После посочи точния час и датата.
— Вече чухте правата си, нали така, госпожо Кинкейд?
— Да.
— Съгласна ли сте да продължим разпита?
— Да.
— По-рано споменахте, че сте решила да помогнете на Хауард Елайъс. Защо?
— Той завеждаше дело от страна на Майкъл Харис. Исках Харис да бъде напълно оневинен. Исках също да разкрият съпруга ми и неговите приятели. Знаех, че властите навярно няма да го направят. Но бях сигурна, че Хауард Елайъс не участва в този сценарий. Че не може да бъде контролиран с пари и власт. Че го ръководи единствено истината.
— Някога разговаряли ли сте лично с господин Елайъс?
— Не. Мислех си, че съпругът ми може да ме следи. След онзи ден, когато ги подслушах и разбрах, че е той, Сам ме отвращаваше. Предполагам, е разбрал, че съм го разкрила. Струва ми се, че Рихтер ме следи. Той или неговите хора.
Бош осъзна, че Рихтер може да е някъде наблизо. Линдел бе споменал, че в момента местонахождението му е неизвестно. Той погледна към входната врата и се сети, че я е оставил отключена.
— Затова сте изпратили на Елайъс онези писма.
— Да, анонимно. Исках да разкрия тези хора, но да не ме замесва… Зная, че е егоистично. Бях ужасна майка. Сигурно съм си представяла, че лошите мъже ще бъдат опозорени пред света, без това да се случи с лошата жена.
Докато говореше, в очите й се четеше мъка. Бош очакваше отново да се разплаче, но тя се овладя.
— Засега имам само още няколко въпроса — каза той. — Как научихте адреса на онази уеб-страница и входа към тайния уеб-сайт?
— За сайта на Шарлот ли говорите? Съпругът ми не е много умен, детектив Бош. Богат е и това винаги му помага да изглежда интелигентен. Беше си записал указанията, за да ги запомни и ги криеше в бюрото си. Аз ги намерих. Мога да работя с компютър. Влязох в онзи ужасен уеб-сайт… и видях там Стейси.
Отново нямаше сълзи. Бош се озадачи. Кейт Кинкейд говореше монотонно, сякаш рецитираше. Но чувствата й бяха скрити дълбоко под повърхността.
— Смятате ли, че мъжът на онези снимки със Стейси е бил вашият съпруг?
— Не. Не зная кой е.
— Сигурна ли сте?
— Да. Защото съпругът ми има рождено петно на гърба. Казах, че не е интелигентен, но поне е проявил достатъчно разум да не се показва в онзи уеб-сайт.
Бош се замисли. Макар да не се съмняваше в разказа на Кейт Кинкейд, той знаеше, че за да обвинят Кинкейд, ще имат нужда от неоспорими доказателства — поради същата причина, поради която жената бе решила да не се обръща към властите. В момента просто една съпруга говореше ужасни неща за мъжа си. Фактът, че Кинкейд очевидно не е човекът на снимките от уеб-сайта означаваше сериозна загуба на улики. Замисли се за заповедите за обиск. Предварително сформираните екипи вече пътуваха към дома и офиса на Кинкейд. Надяваше се, че ще открият доказателства, които да потвърдят разказа на съпругата му.
— В последното си писмо — каза той, — вие предупреждавате Хауард Елайъс. Пишете, че мъжът ви знае. Това означава ли, че съпругът ви е знаел, че Елайъс е открил тайния уеб-сайт?
— Тогава вече, да.
— Как разбрахте?
— Заради поведението му — беше нервен, държеше се подозрително към мен. Веднъж ме попита дали съм пипала компютъра му. Значи знаеха, че някой души наоколо. Пратих писмото, но сега не съм толкова сигурна.
— Защо? Хауард Елайъс е мъртъв.
— Не съм сигурна, че го е убил Сам. Щеше да ми каже.
— Какво?
Логиката й окончателно го объркваше.
— Щеше да ми каже. Той ми разказа за Стейси, защо да не ми каже и за Елайъс? Пък и вие знаете за онзи уеб-сайт. Ако са мислели, че Елайъс знае, нямаше ли да го затворят или да го скрият някъде другаде?