— Права си.
— Ти вече си мислил за всичко това, но ме оставяш да си приказвам за неща, които вече знаеш.
Бош не отговори. Той й върна фенерчето и излезе от храстите. Отново погледна към спирката и се изпълни с увереност, че е прав. Убиецът не беше чакал там. Райдър се приближи до него и проследи погледа му.
— Хей, познаваш ли Тери Маккейлъб от бюрото? — попита тя.
— Да, веднъж работихме заедно. Защо, ти познаваш ли го?
— Всъщност, не. Но го видях по телевизията. Ако питаш мен, не прилича на Клинт Истуд.
— Да, наистина не прилича.
Той видя, че Частейн и Бейкър са пресекли улицата и стоят до затворените врати на огромния „Гранд Сентръл Маркет“ и оглеждат земята.
Бош и Райдър отидоха при тях.
— Открихте ли нещо? — попита Киз.
— Може би да, може би не — отвърна Частейн.
Той посочи към мръсните изтъркани плочки в краката си.
— Фасове — рече Бейкър. — Пет — от една и съща марка. Което означава, че някой е чакал известно време тук.
— Може да е бил бездомник — предположи Райдър.
— Може — съгласи се Бейкър. — Но може и да е бил убиецът.
Бош не остана впечатлен.
— Някой от вас пуши ли? — попита той.
— Защо? — учуди се Бейкър.
— Защото ако пушехте, щяхте да разберете откъде са фасовете. Какво виждате, когато влезете в центъра „Паркър“?
Частейн и Бейкър озадачено се спогледаха.
— Ченгета? — предположи Бейкър.
— Да, но ченгета, които…
— Пушат — завърши вместо него Райдър.
— Точно така. В обществените сгради вече не се пуши, затова пушачите се събират пред входа. Този магазин е обществена сграда.
Той посочи към смачканите фасове.
— Това не означава, че непременно някой е чакал тук дълго време. Според мен, някой от служителите в магазина е излизал пет пъти през целия ден.
Бейкър кимна, но Частейн не бе съгласен със заключението.
— Може пък да е нашият човек — настоя той. — Къде другаде е чакал? В онези храсти ли?
— Защо не? Или както каза Киз, може да не е чакал. Възможно е да е дошъл заедно с Елайъс. Може Елайъс да го е смятал за приятел.
Бош бръкна в джоба на сакото си, извади найлонов плик за веществени доказателства и го подаде на Частейн.
— А може и да греша, и ти да си прав. Прибери ги и ги надпиши, Частейн. Погрижи се някой да ги отнесе в лабораторията.
Няколко минути по-късно Бош завърши огледа на местопрестъплението. Той се качи на мотрисата, взе куфарчето си и се насочи към една от седалките близо до горната врата. После тежко се отпусна върху твърдата пейка. Чувстваше се уморен и му се искаше да се бе наспал, преди Ървинг да го повика. Възбудата и адреналинът, които придружаваха новите случаи, пораждаха измамна бодрост, която бързо отзвучаваше. Искаше му се да може да запали цигара и после малко да подремне. Но в момента беше възможно само едното. Налагаше се да намери денонощен магазин и да си купи цигари. После се отказа. Кой знае защо чувстваше, че никотиновият му глад се е превърнал в част от очакването на Елинор. Струваше му се, че ако отново пропуши, всичко ще е загубено и че никога повече няма да я види.
— За какво мислиш, Хари?
Той вдигна поглед. Райдър стоеше на вратата.
— За нищо. И за всичко. Всъщност, едва започваме. Очаква ни много работа.
— Значи пак няма да има покой за уморените.
— Можеш да си сигурна.
Пейджърът му запиука и той припряно го свали от колана си. Номерът на дисплея му се стори познат, но не можеше да си спомни къде го е виждал. Извади телефона от куфарчето си и позвъни. Свърза се с дома на заместник-началник Ървин Ървинг.
— Разговарях с началника — каза му Ървинг. — Той ще се заеме с преподобния Тъгинс. Не се безпокойте за него.
Заместник-началникът презрително наблегна на думата „преподобен“.
— Ясно.
— Докъде стигнахте?
— Все още сме на местопрестъплението, тъкмо свършваме. Трябва да потърсим свидетели в съседните сгради, после си тръгваме. Елайъс е имал апартамент в центъра. Когато са го убили, е пътувал натам. Трябва да го претърсим заедно с офиса му веднага щом получим заповедите за обиск.
— Ами роднините на жената?
— Вече трябва да са ги уведомили.
— Разкажете ми какво стана в дома на Елайъс.
Тъй като по-рано Ървинг не го беше питал, Бош реши, че сега го прави, защото се е заинтересувал началникът на полицията. Накратко му описа случилото се и заместник-началникът му зададе още няколко въпроса за реакцията на съпругата и сина на адвоката. Хари разбираше, че също както с Престън Тъгинс, начинът, по който бе реагирало семейството на Елайъс, щеше да има пряко отношение към настроението на обществеността.